— Моля те! — настоявам аз. — Измъкни я оттам! Много е важно!
— Важни са и от „Американ Еърлайнс“! — отсича Джина. — Затова се налага да почакаш.
— Но ти не разбираш! Въпросът е от съдбоносно значение!
— Беки, новата дължина на полите от „Прада“ не е от съдбоносно значение! — съобщава ми Джина, вече загубила търпение. — Не и в света на самолетния лизинг.
— Но тук не става въпрос за дрехи! — изричам възмутено. Поколебавам се, като се питам доколко Лоръл е близка със секретарката си, но накрая решавам да рискувам и добавям шепнешком: — Става въпрос за Ейми Форестър! Нали знаеш кого имам предвид?
— Да, знам много добре — отсича Джина с глас, от който разбирам, че тя знае повече дори и от мен. — И какво за нея?
— Тя е в ръцете ми!
— Какво искаш да кажеш с това, че тя е в ръцете ти?!
— В момента се намира в моята пробна! — продължавам с още по-снишен глас, като се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме чува. — Джина, тя носи онзи медальон със смарагда! Сигурна съм, че е онзи, който е бил на бабата на Лоръл! Онзи, дето полицията не успяла да открие!
Настъпва продължителна пауза.
— Окей — отсича накрая Джина. — Ще измъкна Лоръл от срещата. Вероятно веднага ще дойде при теб. Само не пускай… онази да си тръгне!
— В никакъв случай! Благодаря ти, Джина!
Затварям телефона и за момент оставям неподвижна. Мисля. После се насочвам към моята пробна, като се старая да си придам колкото е възможно по-естествено изражение.
— И така! — изписуквам жизнерадостно, когато се появявам при нея. — Хайде да се заемем с пробването на рокли! И запомнете едно нещо, Ейми, огледайте всяка от тях много добре! Толкова, колкото желаете! Ако ще и това да е цял ден…
— Не желая да пробвам нищо повече — отсича Еймя и се обръща, облечена в прилепнала по тялото й червена рокля с пайети. — Ще взема тази.
— Какво?! — пребледнявам аз.
— Страхотна е! Вижте само как ми пасва! — И се завърта, като не изпуска отражението си в огледалото.
— Ама ние още не сме започнали!
— Е, и какво?! Аз вече взех решение! Искам тази! — заявява безапелационно тя и си поглежда часовника. — При това вече трябва да бързам. Бихте ли ми свалили ципа, ако обичате?
— Ейми… — започвам, като се старая да си запазя усмивката. — Наистина смятам, че трябва да пробвате още няколко, преди да вземете окончателното си решение!
— Но аз не желая да пробвам нищо друго! Вие имате много добро око!
— Нищо подобно! Тази рокля ви стои ужасно! — заявявам, без да мисля аз, и тя ме изглежда странно. — Искам да кажа… тук някъде имаше една прекрасна розова рокля, която исках да видя как ви стои, та… — Грабвам закачалката. — Представете си я върху вас! Или… или тази, с поло яката…
Ейми Форестър ме поглежда нетърпеливо и изрича:
— Ще взема тази. Бихте ли ми помогнали да я съблека, ако обичате?
Господи! Какво ще правя сега?! Как да я накарам да остане тук?
Поглеждам тайничко часовника на ръката си. Офисът на Лоръл се намира само на една-две пресечки оттук. Така че би трябвало да долети всеки момент.
— Бихте ли ми помогнали да я съблека? — повтаря Ейми, а гласът й придобива неприятни нотки.
— Да, разбира се! — кимвам притеснено. — Няма проблеми!
Протягам ръка към ципа на червената рокля с пайетите и започвам да го смъквам. В този момент ме осенява гениална мисъл.
— Защо си мисля, че ще бъде много по-лесно да я съблечете през главата? — отбелязвам.
— Окей — извиква нетърпеливо Ейми. — Както кажете.
Разкопчавам ципа още мъничко, а после вдигам прилепналата по тялото рокля точно над бедрата й, след което я мятам през главата й.
Аха! Падна ли ми в ръчичките! Плътната червена материя покрива напълно лицето й, но останалата част от тялото й е облечена само по бикини, сутиен и обувки с високи токове. Прилича на кръстоска между кукла Барби и коледна бисквитка.
— Хей! Нещо заяде! — започва да маха тя безпомощно с ръце, но раменете й са приклещени до главата от роклята.
— Наистина ли? — възкликвам изненадано. — Я виж ти! Случват се понякога такива неща.
— Добре де, тогава ме измъкнете!
Тя прави две крачки напред, а аз на свой ред отстъпвам, за да не ме сграбчи. Чувствам се като шестгодишна, която играе на „сляпа баба“ на някой детски рожден ден.
— Ама къде изчезнахте? — достига до мен приглушеният й, но безспорно бесен глас. — Измъкнете ме оттук!
— Ами… опитвам се — обаждам се най-сетне и дръпвам символично роклята, колкото да имитирам дейност. — Наистина сте се заклещили — извинявам се най-любезно. — Може би, ако се наведете малко и се поразтърсите…