Като два влака, носещи се с бясна скорост към мен. Все по-бързо и бързо. И всеки път, когато отклоня поглед от тях, установявам, че те са се приближили още повече. С всяка изминала минута се ускоряват все по-съдбоносно. Ако успея да избегна единия, неминуемо ще бъда блъсната от другия.
Вдигам поглед към топлите, открити очи на Лоръл и единственото, което ми се иска да направя в този момент, е да се отпусна в прегръдките й и да прошепна безпомощно: „Моля те, оправи ми живота!“
— Каквото и да поискаш, твое е! — повтаря тя и стиска приятелски рамото ми.
Когато се запътвам обратно към моята пробна, установявам, че адреналинът ми се е изпарил безвъзвратно. Усещам, че познатата, изтощителна тревога отново се завръща и пак ме загризва. Ето че измина още един ден, а от онова брилянтно разрешение на проблема няма и следа. И аз нямам никаква представа какво ще правя. А времето ми май е на свършване.
Вероятно истината е простичка — не мога да разреша този проблем със собствени сили. Отпускам се на стола си и си казвам: „Имам нужда от помощ! Може би от пожарната или от Групата за бьрзо реагиране?“
Или може би просто от Люк.
Петнадесет
Пристигам у дома удивително спокойна. Всъщност, изпитвам даже облекчение. Опитах всичко — и ето, че стигнах до края на пътя. Не мога да направя нищо повече, освен да призная всичко пред Люк. Той безспорно ще бъде шокиран. Може би дори ще побеснее. Но поне вече ще знае.
На идване минах през един бар, дръпнах две за кураж и обмислих всяка дума, която ще изрека пред него. Защото, както всеки знае, разковничето е в начина на поднасяне на информацията. Когато президентът реши да вдигне данъците, той не казва направо: „Ще ви повиша данъците“, а вместо това изрича нещо витиевато от рода на: „Всеки американски гражданин отлично знае стойността на образованието в наши дни.“ Затова и аз си написах реч — нещо като годишната президентска реч за състоянието на нацията — и се постарах да я запомня дума по дума, като включих и време за вметки от страна на Люк. (Или пък аплодисменти, макар че в случая са малко вероятни.) Така че, стига да се придържам към текста и стига никой да не повдига въпроса за политиката ни в Уганда, всичко ще бъде наред.
Краката ми леко потреперват, докато изкачвам стълбите към нашия апартамент, макар да знам, че Люк не може да се е върнал. Знам, че имам още време, за да се подготвя. Но когато отварям вратата, за мой огромен ужас го зървам вътре — седнал на масата, с купчина листи пред себе си.
Хайде, Беки, започвай! Дами и господа, членове на Конгриса. Четири удара на сърцето за пауза и разни-разнообразни. Оставям вратата зад гърба си да се захлопне сама, изваждам си бележките и си поемам дълбоко въздух.
— Люк — започвам с гробовно сериозен глас, — трябва да ти кажа нещо за сватбата. Проблемът изобщо не е лесен, а решението му — още по-малко. И ако такова изобщо съществува, то ще мога да го открия единствено с твоя помощ. Точно затова днес реших да призная това пред теб — и да те помоля да ме изслушаш напълно непредубедено.
Дотук добре. Даже в интерес на истината доста се гордея със себе си. Онова за непредубеното слушане бе голямо попадение, няма спор! Защото то означава преди всичко и най-вече, че той няма право да ми крещи.
— И за да ти обясня трудното положение, в което се намирам сега — продължавам, вече окуражена от себе си, — се налага да те върна назад във времето. Назад, та чак до самото начало. С което нямам предвид Сътворението на света. Нито даже Големия взрив. А просто едно пиене на чай в „Клариджис“.
Правя пауза, но Люк продължава да мълчи и да ме слуша. Може пък всичко да мине добре в края на краищата.
— Именно там, в „Клариджис“, започнаха моите проблеми. Бях изправена пред непосилна задача. Все едно бях онзи гръцки бог, който трябвало да избира между трите ябълки. Само дето ябълките бяха само две — и даже не бяха ябълки. — Правя многозначителна пауза. — А бяха сватби.
Ето че Люк накрая се извръща в стола си. Очите му са кървясали, а върху лицето му се съзира някакво много странно изражение. И докато се взира в мен, усещам, че ме сграбчва ужасът на злокобно предчувствие.
— Беки — изрича накрая, но е очевидно, че говоренето му струва огромно усилие.
— Да? — преглъщам аз.
— Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?
— Какво?! — възкликвам като попарена аз.
— Кажи ми честно. Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?
Ама чакайте малко! Значи той не е чул нищичко от онова, което казах, а?!
— Ами… естествено, че вярвам — казвам накрая. — И като си говорим за майки, точно там се корени и моят проблем — поне в известен смисъл.