— Какъв глупак съм бил! — отбелязва Люк, вдига чашата си и отпива от някаква течност, която наподобява съмнително на уиски. — Тя просто ме е използвала, нали?!
Ококорвам се срещу него и направо не знам какво да кажа. А после забелязвам наполовина изпразнената бутилка на масата до него. Откога ли си седи тук и пие? Поглеждам отново лицето му, изпънато от болка и толкова уязвимо в този момент, и побързвам да преглътна някои от по-острите неща, които се каня да изрека относно Елинор.
— Естествено, че те обича! — отсичам аз, оставям речта си и се приближавам към него. — Сигурна съм. Имам предвид, че всичко си личи по начина, по който тя… — И не довършвам поради липса на думи.
Но какво се очаква от мен да кажа в подобен момент?! Как да довърша изречението? Че си личи по начина, по който използва служителите му без никакви компенсации, без нито дори едно „благодаря“?! Че си личи по начина, по който го предава най-безцеремонно, а после се измъква тихомълком за Швейцария?!
— Какво… ти защо… Случило ли се е нещо? — успявам накрая да скалъпя.
— Всичко е пълна глупост! — изломотва той и поклаща глава. — Преди известно време попаднах на нещо. — Поема си дълбоко дъх и продължава: — Ходих до апартамента й, за да взема едни книжа за фондацията. И не знам защо — вероятно след като видях снимките на Сузи и Ърни — се улових, че разглеждам кабинета й, за да открия някакви мои бебешки снимки. Или като малко дете. Снимки на нас двамата. Нямах представа какво точно търся. Вероятно каквото и да било.
— И откри ли нещо?
Люк показва с жест листите, които затрупват масата, и аз примижавам озадачено към тях.
— Какво е това?
— Това са писма. От баща ми. Писма, които той е писал на майка ми, след като са се разделили преди петнадесет-двадесет години. В които той я моли да отдели няколко минути, за да ме види.
Гласът му е напълно безизразен и това вече започва сериозно да ме тревожи.
— Какво искаш да кажеш с това? — питам.
— Искам да кажа, че той я е молил да ми позволи да й погостувам за малко — изрича Люк с равен тон. — Предлагал е да поеме разходите за хотела. Предлагал е да ме придружи. Молел е отново и отново. А аз никога нищо не разбрах за това. — Присяга се, изважда два листа и ми ги подава. — Ето, убеди се сама.
Опитвайки се да прикрия шока си, аз ги преглеждам повърхностно, като хващам тук-таме по някоя фраза: „Люк отчаяно жадува да зърне майка си… не може да разбере твоето отношение…“
— Тези писма обясняват много неща. Оказва се, че нейният съпруг в края на краищата е нямал нищо против да ме вземат при тях. Даже ми изглежда доста свестен човек. Той е бил съгласен с баща ми, че би трябвало да им погостувам малко. Но тя не проявила никакъв интерес към предложението. — Тук той свива рамене и добавя: — И защо да проявява, като се замисли човек?!
„…интелигентно, любвеобилно момче… изпуска прекрасна възможност…“
— Люк, но това е… ужасно — изричам аз ни в клин, ни в ръкав.
— А най-лошото от всичко е, че някога си изкарвах всичко на родителите ми. Когато бях тийнейджър, искам да кажа. За всичко обвинявах тях.
Пред очите ми внезапно изникна Анабел с нейното мило, добро лице. Видях и бащата на Люк, приведен над бюрото си, как пише тайничко тези писма. И сърцето ми се изпълни с огромна ненавист към Елинор. Тя не заслужава нито Люк, нито каквото и да било семейство въобще!
Настъпва тишина, нарушавана единствено от барабанещия по прозорците отвън дъжд. Протягам ръка и стискам ръката на Люк, като се опитвам да му предам цялата си любов и разбиране, които пазя за него.
— Люк, сигурна съм, че родителите ти прекрасно са те разбирали. И че… — Тук преглъщам всичко, което действително ми се иска да кажа за Елинор. — И че Елинор всъщност много е искала да й дойдеш на гости. Искам да кажа, че сигурно й е било трудно или… или че верятно често е отсъствала от дома си и че…
— Има нещо, което никога досега не съм ти казвал — прекъсва ме неочаквано той. — Не съм казвал на абсолютно никого. — Вдига глава, поглежда ме и заявява: — Когато бях на четиринадесет, дойдох да видя майка си.
— Какво?! — облещвам се срещу него аз. — Но нали си ми казвал, че никога…
— От училището ни организираха една екскурзия до Ню Йорк. Борих се със зъби и нокти да ме включат в нея. Мама и татко бяха против, разбира се, обаче накрая се предадоха. Казаха ми, че майка ми в този момент отсъствала, иначе с радост би се срещнала с мен, обаче…
Протяга ръка към бутилката и си налива ново уиски.
— Не можех да се въздържа. Трябваше на всяка цена да я видя! За всеки случай — може пък информацията им да не е била вярна. — Втренчва се в нищото пред себе си, прокарва пръст по ръба на чашата и продължава: — И така… към края на екскурзията имахме един свободен ден. Всички останали трьгнаха към Импайър Стейт Билдинг. Обаче аз се измъкнах от групата. Имах адреса й, така че пристигнах и седнах на стълбите пред входа. Това беше друга кооперация, не тая, в която живее сега — разположена малко по-нагоре по Парк авеню. Та, както казах, седнах на стълбите, а хората минаваха покрай мен и ме гледаха странно, но нищо не казваха.