Люк отпива от уискито си, а аз съм вперила поглед в него и не смея нито да мърдам, нито да шавам, нито дори да дишам.
— И тогава, към дванайсет часа от входа излезе една жена. Имаше тъмна коса и красиво палто. Познавах лицето й от снимките. Това беше моята майка. — Замълчава няколко секунди. — Аз се изправих. Тя вдигна очи и ме видя. Вторачи се в мен за около пет секунди, след което се обърна, сякаш изобщо не ме бе видяла. — Затваря очи и добавя: — Нямах възможност дори да направя и крачка към нея.
— И какво… какво направи после? — питам с разтреперан глас.
— Тръгнах си. Разхождах се из града. И се опитвах да се самоубедя, че тя не ме е познала. Това си казвах. Това си повтарях на всяка крачка. Че тя изобщо няма представа как изглеждам сега. Че изобщо не би могла да се сети, че това съм аз, нейният син.
— Е, може пък да е било точно така! — побързвам да намеря светъл лъч аз. — Как би могла да знае как си…
Не довършвам, защото точно в този момент той протяга ръка към син, избелял плик за въздушна поща с нещо, прикрепено с кламер към него.
— Това е писмото, което й е писал баща ми, за да я уведоми, че ще бъда в Ню Йорк — обяснява той, смъква бялото листче и аз с изненада установявам, че това е гърбът на снимка. — А това тук съм аз.
Вглеждам се в очите на младия тийнейджър. На четиринадесетгодишния Люк. Облечен е в училищната си униформа, подстрижката му е отвратителна и никой не би могъл да го познае, ако не знае, че е той. Единственото, което е непроменено, са тъмните му пронизващи очи, с които наблюдава света със смесица от решителност и надежда.
Няма какво да кажа. Докато гледам недодяланото му, нелепо тийнейджърско лице, ми идва да се разрева.
— Ти се оказа права още от самото начало, Беки. Дойдох в Ню Йорк, за да впечатля майка си. Исках да я накарам да се закове на улицата, да се обърне и… и да се втренчи в мен и… и да се гордее.
— Но тя наистина се гордее с теб!
— Нищо подобно — заявява спокойно той и се усмихва половинчато. — Би трябвало отдавна да се откажа.
— Недей! — изричам, като че ли с известно закъснение.
Поемам ръката на Люк в своята, обзета от абсолютно безсилие. Чувствам се напълно защитена и разглезена в сравнение с него. Израснах със съзнанието, че мама и татко ме смятат за най-хубавото нещо в целия свят, със съзнанието, че те ме обичат и че винаги ще ме обичат, независимо от глупостите, които ръся след себе си. И откакто се помня, непрекъснато се усещам сгрявана от огъня на сигурността, с която те ме обгръщат.
— Съжалявам — прошепва накрая Люк. — Прекалено много те занимавам с моите истории. По-добре да забравим за това. Ти за какво искаше да говорим?
— Нищо — побързвам да отговоря. — Това… няма значение. Може да почака.
Изведнъж сватбата ми се струва на светлинни години далече. Превръщам прецизните си бележки по речта в плътна топка хартия, която изхвърлям в кошчето за боклук. После обхващам с поглед претъпканата стая. По масата се валят писма, в ъглите се въргалят подаръци, навсякъде натурия. Невъзможно е да избягаш от собствения си живот, когато обитаваш манхатънски апартамент.
— Хайде да излезем и да похапнем някъде — предлагам аз и рязко се изправям. — А после можем да отидем на кино, ако искаш.
— Не съм гладен — смотолевя Люк.
— В случая няма значение. Това място тук е прекалено… пренаселено — отсичам и подръпвам Люк за ръката. — Хайде де, нека излезем навън! И просто да забравим всичко! Абсолютно всичко!
Излизаме и тръгваме под ръка към киното. Гледаме някакъв филм за мафията. Когато свършва, изминаваме още две преки и се озоваваме в едно малко, уютно ресторантче, което много обичаме, и си поръчваме червено вино и ризото.
Никой не споменава името на Елинор. Вместо това си говорим за детството на Люк в областта Девън. Той ми разказва за пикниците на плажа и за къщичката в дървото, която баща му му построил в градината, и как малката му полусестра Зоуи непрекъснато се мъкнела след него с всичките си приятелки и го подлудявала. После ми разказва и за Анабел. За това колко фантастична е била майка му и колко мила е била с всички и как той нито веднъж не бил почувствал, че тя обича собственото си дете Зоуи повече от него самия.