А после подхващаме постепенно и теми, за които никога досега не сме говорили. Като например да си имаме наши деца. Люк иска да има три. Аз искам… честно да ви призная, след като станах свидетел на родилните мъки на Сузи, засега изобщо не ми се мисли дори и за едно, обаче не смея да му го призная. Кимвам, когато той добавя „та дори и четири“, и се питам дали няма да е възможно да се престоря, че съм бременна, а всъщност да ги осиновя.
Към края на вечерта усещам, че Люк се чувства много по-добре. Тръгваме си за вкъщи, просваме се на спалнята и заспиваме като къпани. По някое време на нощта аз се събуждам и забелязвам, че Люк стои до прозореца, втренчен в нощта навън. Но преди да разбера дали сънувам или не, отново съм заспала.
На следващата сутрин се събуждам с пресъхнала уста и жестоко главоболие. Люк вече е станал и го чувам да трака нещо из кухнята, така че решавам, че сигурно ми приготвя вкусна закуска. Няма да откажа малко кафе, а може би и препечена филийка. А после…
Стомахът ми притреперва нервно. Трябва да изплюя камъчето. Трябва да му кажа веднага за двете сватби.
Снощи си беше за снощи. Никой не може да отрече, че нещата изобщо не бяха в моя власт. Но сега вече е сутрин и аз не съм в състояние да чакам повече. Знам, че моментът е крайно неподходящ и че това е последното нещо, с което точно сега трябва да му пълня главата, но нямам избор. Просто трябва да му кажа.
Чувам го как върви по коридора и си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя.
— Люк, искам да ти кажа нещо — започвам веднага щом той отваря вратата. — Знам, че моментът е крайно неподходящ, но наистина трябва да поговорим. Имам голям проблем.
— Какъв проблем? — пита Робин, влизайки в стаята. — Надявам се, че няма нищо общо със сватбата, нали?! — Облечена е в бледосин костюм и кожени обувки с кръгли бомбета, а в ръцете си носи поднос с храна за закуска. — Ето, скъпа! Пийни си малко кафе, за да се разсъниш!
Да не би да сънувам? Какво прави Робин в моята спалня?!
— Аз ще си взема само една кифличка — изчуруликва весело тя и изчезва от стаята.
Отпускам се немощно на възглавницата си, а главата ми пулсира, като се опитва да проумее какво прави точно тя тук.
Внезапно в съзнанието ми изниква филмът за мафията от снощи и сърцето ми се свива ужасено. Господи! Ама това е очевидно!
Тя е разбрала за другата сватба и сега се готви да ме убие!
В този момент Робин отново се появява на прага на спалнята с кошничка кифличкн в ръка и ми се усмихва, докато ги оставя на леглото. Аз я гледам ококорено, неспособна да помръдна от ужас.
— Робин — изричам дрезгаво, — аз… не очаквах да те видя тук. Не е ли малко раничко за гости?
— Когато става въпрос за клиентите ми, за мен няма ранен час — намига ми Робин. — Аз съм на твоите услуги денонощно. — Сяда на фотьойла до леглото и ми налива кафе.
— Но как влезе тук?
— С взлом. Не бе, шегувам се, разбира се! Люк ме пусна, докато излизаше.
Божичко! Значи сега съм съвсем сама в апартамента с нея! Тя ме е приклещила в капана си!
— Люк е тръгнал на работа толкова рано?! — възкликвам изненадано.
— Не съм сигурна, че отиваше на работа — отвръща Робин и прави замислена пауза. — По-скоро ми приличаше на човек, който излиза за джогинг.
— За джонинг ли?!
Ама Люк никога досега не е ходил да бяга!
— Виж сега, пий си кафето, а после ще ти покажа онова, което чакаш толкова дълго! Което всички чакаме толкова дълго — поправя се, поглежда си часовника и добавя: — Имай предвид, че след двадесет минути трябва да съм се изпарила оттук!
Пуля се неразбиращо срещу нея.
— Беки, добре ли си? Нали си спомняш, че имахме среща за днес?
В главата ми започва да се оформя някакъв неясен спомен — като сянка през мъгла. Робин, среща за закуска. Да.
Но защо съм се съгласила да се срещна с нея на закуска?
— Разбира се, че си спомням — кимвам накрая. — Просто съм малко… нали се сещаш… махмурлия от снощи…
— Няма нужда да ми обясняваш повече! — отсича бодро Робин. — Това, от което се нуждаеш в момента, е прясно изцеден портокалов сок. И обилна закуска. Винаги казвам на моите булки, че трябва да се грижат за себе си! Какъв е смисълът от изтощителното гладуване, когато ще припаднеш пред олтара, нали така?! Затова сега си вземи една кифличка. — В този момент тя започва да тършува в чантата си и накрая извиква победоносно: — Ето я и нея! Дългоочакваната радост!
Аз се вторачвам неразбиращо в малкото проблясващо парченце сребрист плат, което зървам в ръката й.
— Какво е това? — питам накрая.