— Това е материята за възглавничките за столовете! — обяснява Робин. — Пристигна специално от Китай! Онова, заради което имахме толкова проблеми с митницата! Не може да си забравила, нали?!
— Разбира се, че не! — побързвам да я успокоя. — Да, изглежда… много красиво! Действителен уникат!
— Беки, има и оше едно нещо — казва Робин, като прибира мостричката в чантата си. Вдига глава към мен, поглежда ме сериозно и заявява: — Истината е, че… започвам малко да се тревожа.
Стомахът ми се преобръща нервно и аз отпивам от кафето си, за да го прикрия.
— Така ли? И за какво… за какво се тревожиш толкова?
— Досега не сме получили нито един отговор на поканите от нашите британски гости. Не е ли странно според теб?
За няколко секунди оставам безмълвна. Накрая смотолевям:
— Хмм… права си, странно е.
— С изключение на родителите на Люк, които приеха още преди време. Е, не трябва да се забравя, че те бяха включени и в списъка на Елинор, така че получиха поканата си много отдавна, но въпреки това… — Взема от ръцете ми чашата с кафе, отпива и отсича: — Ммм. Чудесно е! Макар че непрекъснато си повтарям, че не трябва да обвиняваме хората в липса на обноски. И все пак вече трябва да започнем да получаваме отговорите им! Така че, имаш ли нещо против да направя няколко тактични телефонни обаждания до Англия? Имам всичките телефони в моята база данни.
— Не! — извиквам, внезапно напълно събудена. — Не се обаждай на никого! Искам да кажа… ще получиш отговорите им, разбира се. Обещавам ти!
— Просто е твърде странно! — разсъждава на глас Робин. — Да не получиш нищо… Нали всички си получиха поканите?
— Разбира се, че си ги получиха! Сигурна съм, че е просто въпрос на недоглеждане от тяхна страна — изричам, а ръцете ми започват да навиват чаршафа от напрежение. — В рамките на седмица ще получиш част от отговорите! Аз… ти го гарантирам!
— Е, надявам се да е така! Защото времето напредва, както отлично знаеш! Остават ни още само четири седмици!
— Да, знам! — изписквам почти истерично и отпивам нова глътка кафе, като отчаяно ми се иска да стане чудо и то да се превърне във водка.
Четири седмици. Боже Господи!
— Да ти долея ли още кафе, миличка? — пита Робин и се изправя. Привежда се, вдига някакъв лист хартия и пита с любопитство: — Какво е това? Да не би да е някакво меню?
Поглеждам към листа в ръката й и сърцето ми спира. Божичко! Попаднала е на един от мамините факсове!
Това е менюто за другата сватба!
И всичко останало е точно тук, под леглото ми. Ако сега се наведе и поразгледа… загубена съм!
— О, нищо не е! — извиквам и го грабвам от ръката й. — Просто едно меню за… едно парти…
— Ще организираш парти?
— Ами… обмисляхме подобен вариант…
— Е, ако ти трябва помощ в организирането, знаеш къде да ме намериш! — усмихва се Робин, а после снишава доверително глас: — Позволи ми и един дребен съвет. — Посочва менюто на мама и добавя: — Смятам, че ако се замислиш, ще установиш, че ролцата са малко демоде.
— Хммм… благодаря!
Трябва веднага да изкарам тази жена от къщата си! На минутата! Преди да е открила каквото и да било друго!
Хвърлям рязко листите и скачам от леглото.
— Виж какво, Робин, все още не се чувствам особено добре. Може би ще бъде възможно да… да пренасрочим останалата част от срещата ни за друг път?
— Да, разбирам — потупва ме по рамото тя. — Ще те оставя да си почиваш на спокойствие.
— Между другото — изричам небрежно, докато вървим към вратата, — питах се… Нали се сещаш за онази клауза по неустойката, която имаш по договора си?
— Да? — усмихва ми се лъчезарно Робин.
— Просто от любопитство — изсмивам се аз. — Случвало ли ти се е някога наистина да я получиш?
— О, само няколко пъти — отсича Робин, замисля се и допълва: — Едно глупаво момиче се опита да избяга в Полша… но накрая я открихме… До скоро, Беки!
— До скоро! — отвръщам аз, като се старая да й отговоря на жизнерадостния тон. А после затварям вратата с разтуптяно сърце.
Ще ме хване! Всичко е въпрос само на време!
Веднага щом пристигам на работа, набирам номера на офиса на Люк и чувам гласа на асистентката му — Джулия.
— Здравей! — започвам, — Мога ли да говоря с Люк?
— Люк се обади, че е болен — отговаря тя изненадано. — Ти не знаеше ли?!
Втренчвам се в телефона слисано. Люк си е взел болнични?! Дяволите го взели! Очевидно неговият махмурлук се е оказал по-тежък и от моя!
Мамка му! А аз едва не го издадох!
— Да бе, вярно! — Побързвам да замажа положението. — Разбира се, че е болен! Даже е много болен. Има кошмарна треска. И нещо със… хммм… стомаха. Просто за момент забравих, това е всичко. Извинявай.