— Е, предай му нашите най-добри благопожелания за бързо оздравяване!
— Непременно!
Затварям слушалката и си давам сметка, че май малко попрекалих. Така де, не че някой може да уволни Люк, защото си е взел болнични, не съм ли права?! В крайна сметка компанията си е негова. И той е шефът.
В интерес на истината, даже съм много доволна, че си е взел свободен ден.
И все пак… Люк да се разболее… Та той никога досега не е боледувал!
И никога досега не е ходил да бяга за здраве! Ама какво става тук все пак?!
След работа трябваше да ходим с Ерин за по едно питие, но се налага да й се извиня, за да се прибера вкъщи. Когато влизам вкъщи, апартаментът е мрачен и в първия момент си казвам, че Люк още не се е върнал. Но после го зървам, седнал на масата в тъмнината, облечен с анцунг и стара тениска.
Най-после! Най-сетне двамата. Окей. Значи това е моментът. Сега най-накрая ще му разкажа всичко.
— Здрасти! — поздравявам и се настанявам на стола до него. — По-добре ли си вече? Обадих се в работата ти и оттам ми казаха, че си болен.
Мълчание.
— Не бях в подходящото състояние на духа, за да отида на работа — отвръща накрая Люк.
— И какво прави цял ден? Наистина ли ходи да тичаш?
— Отидох на дълга разходка — отговаря той. — И много мислих. Мислих за много неща.
— За какво? За… майка си ли? — питам предпазливо.
— Да. За майка ми. И за още много други неща. — Обръща се и за моя огромна изненада забелязвам, че не се е бръснал. Мммм. Май доста ми харесва необръснат.
— Но иначе си добре, нали?
— Точно в това е въпросът — казва той след кратка пауза. — Добре ли съм наистина.
— Може би просто снощи си прекалил с пиенето — отбелязвам и започвам да си събличам палтото, за да обмислям по-добре думите си. — Люк, слушай какво. Искам да ти кажа нещо наистина много важно. Отлагам го вече седмици наред…
— Беки, мислела ли си някога за капана, който представлява Манхатън? — прекъсва ме неочаквано Люк. — Замисляла ли си се изобщо по този въпрос?
— Хммм. Май не — отвръщам озадачено. — Не бих казала, че съм се замисляла.
— Това е нещо като… метафора на самия живот. Мислиш си, че притежаваш свободата да отидеш където ти се прииска. Но всъщност… — И прокарва въображаема линия с пръста си по средата на масата. — Всички ние сме контролирани. Нагоре или надолу. Наляво или надясно. Нищо по средата. Няма никаква друга алтернатива.
— Ясно — кимвам след известен размисъл аз. — Абсолютно прав си. Но проблемът в случая е, че…
— Животът трябва да бъде открито пространство, Беки! Човек трябва да бъде в състояние да върви в която посока си пожелае!
— Предполагам, че…
— Днес пресякох острова от единия до другия му край.
— Наистина ли?! — опулвам се аз. — И… защо?
— На един етап вдигнах поглед и осъзнах, че съм обкръжен отвсякъде от административни сгради. Слънцето се отразяваше в армираните стъкла на прозорците. Отскачаше ту напред, ту назад от тях.
— Звучи приятно — отбелязвам напълно неадекватно аз.
— Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и ме пронизва с поглед и едва в този момент аз съзирам пурпурните сенки под очите му. Господи, ама той изглежда буквално съсипан! — Светлината влиза в Манхатън и… попада в капан! В капана на собствения си свят, отскачаща напред-назад, без възможност за какъвто и да било изход!
— Е… ами… предполагам, че е така… Само дето понякога все пак вали, не мислиш ли?
— И хората си остават все същите.
— Така ли?
— Точно в такъв свят живеем с теб сега. В самоотразяващ се, самовлюбен свят. И напълно безсмислен. Спомняш ли си онзи човек в болницата? На тридесет и три години — и с инфаркт! Ами ако беше умрял?! Дали тогава щеше да може да каже, че е проживял пълноценно живота си?
— Амиии…
— А аз дали съм проживял пълноценно живота си? Бъди честна с мен, Беки! Погледни ме и ми отговори честно!
— Е… ами… разбира се, че си го проживял.
— Глупости! — Взема напосоки едно прескомюнике на „Брандън Къмюникейшънс“ и се вторачва в него. — Ето в това се е превърнал животът ми. В безсмислени информационни бюлетини. — И за мое огромно изумление започва да го къса на дребни парченца. — В шибани, безсмислени, гадни информационни бюлетини!
Неочаквано забелязвам, че е започнал да къса и извлечението от общата ни банкова сметка.
— Люк! Това е нашата банкова сметка!
— И какво от това?! Има ли някакво значение?! Само някакви си безсмислени цифри! На кого му пука?!
— Ама… нали…
Тук нещо определено не е наред!
— Какво значение има всичко това?! — възкликва и започва да разпръсква късчетата хартия по целия под, а аз едва устоявам на изкушението да се наведа и да започна да ги събирам. — Беки, ти беше абсолютно права!