— Беки? — Вдигам глава от сутрешното си кафе и виждам Дани да влиза в кухнята. — Вратата беще отворена — обяснява той. — Днес не си ли на работа?
— Взех си почивен ден.
— Ясно. — Взема си кифличка с канела и отхапва от нея. — Е, как е нашият пациент?
— Да бе, много смешно!
— Питам те съвсем сериозно — отбелязва Дани и ме поглежда с такава искрена загриженост, че аз се засрамвам. — Люк дойде ли на себе си най-после?
— Не съвсем — признавам аз и очите му светват.
— В такъв случай изчезна ли още нещо от гардероба му?
— Не! — отрязвам го възмутено. — Няма такова неща! И изобщо не си въобразявай, че можеш да задържиш завинаги тези обувки!
— Чисто нови обувки на „Прада“?! Ти май се шегуваш! Та те вече са си мои! Люк лично ми ги подари! Ако не ги иска повече, тогава защо да не…
— Напротив, иска си ги. Или поне ще си ги поиска. Просто в момента е малко… стресиран. Всеки се поддава на стреса от време на време. И това изобщо не означава, че можеш да се възползваш от ситуацията и да му вземеш обувките!
— Вярно, че всеки се поддава на стреса от време на време. Обаче не всеки раздава наляво и надясно банкноти от по сто долара на напълно непознати хора!
— Ти сериозно ли ми говориш?! — ужасявам се аз. — И той го е направил?!
— Съвсем случайно го зърнах в метрото. Имаше и един тип с дълга коса и китара… Люк просто отиде при него и му подаде цяла пачка банкноти. А човекът дори не просеше! В интерес на истината ми се стори доста обиден от този жест.
— Господи, боже мой!
— Знаеш ли каква е моята теория? Той се нуждае от дълъг и спокоен меден месец. Къде смятате да заминете?
О, не! Не отново това свободно падане! Сега пък меденият месец. А аз дори не съм направила резервации. И как да го сторя?! Та аз нямам никаква представа даже от кое летище ще излетим!
— Ние ще… Това е изненада — смотолевям накрая. — Ще го обявим в деня на сватбата.
— А какво готвиш тук? — пита Дани и поглежда към печката, където в една тенджерка ври нещо. — Клончета? Мммм, мирише вкусно!
— Никакви клончета, глупако, това са китайски билки! Против стреса. Първо ги сваряваш, а после изпиваш отварата.
— И смяташ, че ще успееш да накараш Люк да пие от това?! — любопитства Дани и пъха пръст в сместа.
— Не са за Люк, а за мен!
— За теб ли?! Ти пък от какво си толкова стресирана?
В този момент се чува звънецът отдолу и Дани протяга ръка и натиска бутона за отваряне на входната врата на кооперацията, без дори да попита кой е.
— Дани! — срязвам го аз.
— Очакваш ли някого? — пита преспокойно той, докато поставя слушалката на мястото й.
— О, само онзи сериен убиец, дето ме преследва от известно време — отвръщам саркастично.
— Става — отбелязва Дани и отхапва поредното парченце от кифличката с канела. — Винаги съм си мечтал да наблюдавам как убиват някого.
На вратата на апартамента се почуква и аз ставам да отворя.
— Ако бях на твое място, щях да си облека нещо по-така — вметва Дани. — Представяш ли си всички в съдебната зала да видят снимки на тялото ти в този тоалет?! Трябва да оставиш за поколенията най-добрия си вид!
Отварям вратата с мисълта, че пак е някой от доставчиците на подаръци. Но се оказва, че е Майкъл, облечен в жълто кашмирено сако и огромна усмивка. Само при вида му душата ми си отдъхва успокоена.
— Майкъл! — въкликвам и го прегръщам топло. — Толкова ти благодаря, че намина!
— Няма защо — отговаря Майкъл. — Щях да дойда и още по-рано, ако знаех как точно стоят нещата. Вчера се отбих в офисите на „Брандън Къмюникейшънс“, където ми казаха, че Люк е болен. Обаче нямах никаква представа, че чак…
— Така е. Виж какво, не може да се каже, че тръбя истината за неговото състояние. Пък и смятах, че за два-три дена всичко ще отшуми.
— Е, тук ли е Люк? — пита Майкъл и наднича вътре.
— Не е. Тази сутрин излезе още по-рано. И нямам представа къде ходи — отговарям аз и свивам безпомощно рамене.
— Предай му моите най-добри пожелания, когато се появи — заявява Дани, запътен към вратата. — И не забравяй, че аз първи си поисках онова палто на Ралф Лорън!
Правя кафе (без кофеин, тъй като само това му разрешават на Майкъл да пие), а за себе си си отливам малко отвара, макар и без особен ентусиазъм, след което двамата се опитваме да си проправим път през натурията в дневната, за да намерим къде да седнем.
— И така — започва той, докато премества купчина списания и сяда на дивана. — Значи напрежението най-сетне му се е отразило на нашия Люк. — Наблюдава ме как наливам мляко с трепереща ръка. — А, както виждам, тебе също не те е подминало.