— Знаеш ли, отдавна се каня да те попитам — как прие тя новината, че ще се жениш в Щатите?
— Напълно спокойно — отвръщам, като тайничко си стискам палци. — Защо да е иначе?!
— Знам какви са майките, когато стане въпрос за сватбите на техните дъщери!
— Извинявай, миличка, нещо много набързичко — достига отново до мен гласът на мама. — Джанис пита как искаш да са сгънати салфетките — като епископски шапки или като лебеди?
Пак сграбчвам слушалката.
— Мамо, не ме ли чу?! Имам гости!
— Моля те, не ми обръщай внимание — обажда се Майкъл от дивана. — Ако е толкова важно…
— Изобщо не е важно! Изобщо не ми пука в каква форма ще бъдат сгънати салфетките! Така де, дори и да изглеждат като лебеди, това ще продължи не повече от две секунди!
— Беки! — възкликва възмутено мама. — Как можеш да говориш така! Джанис ходи на курс по сгъване на салфетки специално заради твоята сватба! Струваше й цели четиридесет и пет лири, а и трябваше да си носи храна от вкъщи…
Сърцето ми се изпълва с угризения на съвестта.
— Мамо, много съжалявам! Просто съм малко заета. Нека тогава да бъдат… епископски шапки. И предай на Джанис, че съм й изключително благодарна за всичко, което прави за мен!
Затварям телефона и в този момент се звъни на вратата.
— Джанис да не би да е сватбената организаторка? — пита заинтригуван Майкъл.
— Хммм… не. Тя се казва Робин.
— Имате поща! — обажда се компютърът от ъгъла на стаята.
Вече става прекалено. Ще откача!
— Извини ме, само ще видя кой…
Отварям рязко вратата на апартамента, останала без дъх, за да видя пред себе си поредния доставчик на подаръци с огромен кашон в ръце.
— Пакет за Блумууд! — обявява той. — Изключително чуплив!
— Благодаря! — отговарям неловко, като го поемам от него.
— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — пита той, като ми подава химикалка, след което души и добавя: — Да не би нещо в кухнята ви да гори?
Мамка му! Китайските билки!
Втурвам се в кухнята, изключвам котлона, после се втурвам обратно на прага и поемам химикалката от ръката на мъжа. В този момент телефонът отново започва да звъни. Абе, защо не вземат всички да ме оставят най-после на мира?!
— И тук…
Подписвам се, колкото мога, обаче доставчикът присвива подозрително очи към подписа ми.
— Какво пише тук?
— Блумууд! Пише „Блумууд“!
— Ало? — чувам зад себе си гласът на Майкъл. — Не, това е апартаментът на Беки. Аз съм Майкъл Елис, техен приятел.
— Трябва отново да се подпишете, госпожице! При това четливо!
— Да, аз съм кумът на Люк. Здравейте! Аз също очаквах с нетърпение да се запознаем!
— Сега добре ли е? — питам, едва лй не изгравирайки името си върху листа. — Доволен ли сте?
— Карайте по-спокойно! — вдига ръка за поздрав доставчикът и се оттегля.
Затръшвам вратата с крак и се довличам до дневната точно навреме, за да чуя Майкъл как казва:
— Да, чух за плановете за церемонията. Звучи наистина забележително!
„С кого говориш?“ — оформям с устни аз.
„С майка ти“ — отговаря усмихнато Майкъл.
Едва не изпускам чупливия кашон на пода.
— Сигурен съм, че когато денят настъпи, всичко ще мине гладко — успокоява я Майкъл. — Тъкмо казвах на Беки, че се възхищавам от начина, по който вземате участие в подготовката на сватбата. Сигурно никак не ви е лесно!
О, Господи, не!
— О! — възкликва Майкъл, очевидно изненадан от нещо. — Искам да кажа, че сигурно ви е много трудно. Тъй като вие сте в Англия… а Беки и Люк ще се женят в…
— Майкъл! — прекъсвам го на върха на отчаянието си. — Спри!
Той поставя ръка върху слушалката и пита:
— Какво да спра?
— Не говори за това с майка ми! Тя не знае!
— Какво не знае?!
Вторачвам се в него с агония в очите. Накрая той като че ли разбира и заговорва по телефона:
— Госпожо Блумууд, май трябва да тръгвам. Тук непрекъснато има какво да се прави. Но много се радвам, че говорихме и… Да, ще се видим на сватбата. Да, сигурен съм. И на вас също!
Най-сетне затваря телефона и в стаята настъпва гробовна тишина.
Накрая той започва:
— Беки, защо майка ти не знае нищо?
— Това… няма значение.
— Нещо ми подсказва, че има, при това голямо — не се предава той и ме поглежда проницателно. — Имам усещането, че тук нещо не е наред.
— О, всичко си е наред… Наистина…
Млъквам, защото точно в този момент нещо в ъгъла започва да бръмчи, факсът със съобщението от майка ми. Бързо оставям кашона с подаръка на дивана и се спускам към апарата.
Обаче Майкъл е по-бърз от мен. Дръпва страницата от факса и започва да чете.
„Списък с песните за сватбата на Ребека и Люк. Дата: 22 юни. Място: «Боровете», Елтън Роуд № 43, Оксшот…“ — Вдига очи и се смръщва. — Беки, какво е това тук? Нали с Люк ще се жените в „Плаза“? Или не съм прав?