— Но каква загуба на време! — продължава той с вече значително по-дрезгав глас. — Вече не съм сигурен, че ти изобщо си способна на подобен тип взаимоотношения!
— Достатъчно! — отсича Елинор. — Люк, не мога да разговарям с теб, когато си в такова състояние!
И когато двамата впиват погледи един в друг, аз си давам сметка, че те си приличат много повече, отколкото досега съм съзнавала. И двамата се сдобиват с типичните си безизразни, уплашени физиономии, когато нещата тръгнат на зле. И двамата си поставят невъзможно високи цели. И двамата са далеч по-уязвими, отколкото са готови да покажат пред света.
— Не се налага да разговаряш с мен — изрича накрая Люк. — аз напускам този дом. И ти заявявам, че няма да видиш повече нито мен, нито Беки!
Вдигам шокирано глава. Ама той сериозно ли говори?!
— Говориш глупости — отсича Елинор.
— Вече изпратих оставката си на попечителите на фондацията „Елинор Шърман“. И очевидно няма никакви други причини пътищата ни да се пресекат.
— Май забрави за сватбата — срязва го Елинор.
— Не, не съм забравил. Изобщо не съм забравил — отговаря Люк, поема си дълбоко дъх и ме поглежда. — От този момент нататък двамата с Беки ще помислим за алтернативни варианти за сватба. Аз, естествено, ще ти платя всички разходи, които си направила за нас до този момент.
Ама…
Какво каза той току-що?! Зяпвам срещу него, неспособна да повярвам на чутото.
Той наистина ли каза онова, което…
Наистина ли каза, че…
Да не би да халюцинирам?
— Люк — намесвам се накрая, като се старая да запазя спокойствие и поне мъничко здрав разум. — Нека си изясним нещата… Да не би твърдиш, че искаш да се оттеглим от сватбата в „Плаза“…
— Беки, давам си сметка, че не сме обсъждали този въпрос — казва Люк, приближава се и ми хваща ръцете. — Знам, че планираш тази сватба вече месеци наред. И знам колко много искам от теб с това, като ти предлагам да се откажеш. Но при създалите се обстоятелства аз просто нямам сили да я приема.
— Значи искаш да откажем сватбата — преглъщам аз. — А знаеш ли, че има финансова неустойка?
— Не ме интересува.
— Ти… теб не те интересува?!
Да, него не го интересува!
Направо не знам да плача ли или да се смея!
— Нямах предвид точно това! — оправдава се Люк, забелязал изражението ми. — Разбира се, че ме интересува! Но да застана пред всичките тези хора и да се преструвам на любящ син на тази… — И хвърля поглед към Елинор. — Ще бъде един голям фарс, нищо друго. Това ще опорочи цялото преживяване. Можеш ли да ме разбереш, миличка?
— Естествено, че те разбирам, Люк! — отвръщам, като се старая да не издам радостта си. — Щом искаш да се откажем от тази сватба, то тогава аз с радост ще се присъединя към теб!
Боже, направо не мога да повярвам! Спасена съм! Наистина съм спасена! Чудото се случи!
— Говориш сериозно, нали? — поглежда ме Люк с известно съмнение.
— Разбира се, че говоря сериозно! Щом искаш да отменим сватбата, то аз изобщо не възнамерявам да споря с теб! Всъщност… хайде веднага да я откажем!
— Ти си момиче за милиони, Беки Блумууд! — изрича Люк с преизпълнен с чувство глас. — Да се съгласиш с мен, без дори да се поколебаеш…
Боже, чудото наистина се случи!
Няма друго обяснение! Това е чудо!
Веднъж в живота ми Бог наистина ме е чул! Или той, или най-малкото богинята Ганеш!
— Не можеш да сториш подобно нещо — обажда се Елинор и за пьрви път, откакто я познавам, усещам, че гласът й потреперва. — Не можеш просто ей така да се откажеш от сватбата! Аз съм я организирала за теб! Субсидирала съм я!
— Напротив, мога.
— Но това е събитие от огромна значимост! Поканили сме четиристотин души! И то все важни хора! Мои приятели, хора от фондацията…
— Е, просто ще им предадеш моите извинения.
Елинор прави няколко стъпки към него и за мое огромно изумление забелязвам, че тя трепери от гняв.
— Ако наистина направиш това, Люк, обещавам ти, че никога повече няма да ти проговоря!
— Мен това ме устройва. Хайде, Беки! — И той ме дръпва за ръката и аз поемам след него, като едва не се спъвам в килима.
Виждам как лицето на Елинор отново се изкривява от болка и за моя невероятна изненада усещам, че ме залива вълна от съчувствие. Ала когато се обръщам и напускам апартамента й, потискам всякакви емоции. Елинор се държа достатъчно гадно както към мен, така и към моите родители. Така че, заслужила си го е!
Слизаме по стълбите, без нито един от нас да отрони и думичка. Май и двамата сме като попарени. На тротоара Люк вдига ръка, за да спре такси, после дава адреса ни на шофьора, качваме се и потегляме.