След около три пресечки се споглеждаме. Люк е пребледнял и трепери неудържимо.
— Направо не знам какво да кажа — прошепва. — Не мога да повярвам, че го направих!
— Ти беше великолепен! — изричам твърдо. — Тя си го търсеше отдавна.
Той се извърта и ме поглежда сериозно.
— Беки, много съжалявам за сватбата. Знам с какво нетърпение я чакаше. Обещавам, че ще ти се реванширам. Честна дума! Само ми кажи как.
Вторачвам се в него, а мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Добре. Сега трябва да си разиграя картите много внимателно. Ако направя и един грешен ход, всичко ще ми се стовари на главата.
— Добре… Нали все пак искаш да се оженим? Така де, по принцип.
— Естествено, че искам! — Този път е ред на Люк да преживее шок. — Беки, знаеш, че те обичам! А сега дори повече от всякога! Всъщност, никога не съм те обичал повече, отколкото когато бяхме горе, в онази стая! Когато ти направи онази невероятна саможертва заради мен, без да се поколебаеш, без дори да ти мигне окото!
— За какво? Ах, да, за сватбата. Е, да. — И лицето ми бързо придобива смирено изражение. — Да, прав си. Вярно, че това, което поиска от мен, беше много. И тъй като… хмм… говорим за сватби…
Направо не мога да изплюя камъчето! Имам усещането, че в момента се опитвам да поставя последната карта върху пирамидата. Така че ръката ми не трябва изобщо да потреперва.
— Какво ще кажеш да… да се оженим в… в Оксшот?
— Оксшот? Великолепно! — изрича Люк, притваря очи и се отпуска изтощен на седалката.
Губя ума и дума. Направо не мога да повярвам! Всичко си идва на мястото. Чудото е пълно!
И докато преминаваме по Пето авеню, аз надниквам през прозорчето на колата, опитвайки се да обхвана света навън. За първи път забелязвам, че вече е лято. Че навън е един прекрасен слънчев ден. Че в „Сакс“ са изложили нови стоки на витрината — бански костюми и други аксесоари за море. Все малки неща, които досега не съм била в състояние да видя, а какво остава да оценя. Защото бях прекалено напрегната, прекалено стресирана да мисля за какво ли не.
Имам усещането, че от толкова дълго време се тътря с непосилен товар на гърба си, че вече съм забравила как се върви с изправени рамене. Но сега този товар най-сетне е паднал и постепенно се изпъвам нагоре, протягам се и започвам да се наслаждавам на живота. На кошмарните месеци най-после е сложен край. И аз най-после мога да се отпусна и да заспя спокойно тази нощ.
Седемнадесет
Да, ама не.
Всъщност, изобщо не успявам да мигна.
Люк отдавна е отнесъл плувката, обаче аз продължавам да се взирам в тавана, изпълнена с чувство на незавършеност. Тук нещо не е наред. Ала засега не разбирам какво.
На пръв поглед всичко е перфектно. Елинор излезе от живота на Люк завинаги. Вече можем спокойно да се оженим у дома. И няма смисъл да се притеснявам за Робин. Все едно в живота ми ннезапно се е появила огромна топка за боулинг и е помела всички гадни кегли, за да остави след себе си само добрите.
Спретнахме си страхотна вечеря, за да отпразнуваме случая, отворихме бутилка шампанско и вдигнахме тост за остатъка от живота на Люк, за сватбата и един за друг. После започнахме да обсъждаме къде бихме могли да прекараме медения си месец — аз заложих на остров Бали, обаче Люк предложи Москва, след което се впуснахме в един от онези спорове със смях през сълзи, които са последица от превъзбуда и облекчение след продължително напрежение. Беше прекрасна, щастлива вечер. И аз би трябвало да се чувствам напълно доволна от всичко.
Само че не съм. Лежа си сега и въпреки успокоения ми на пръв поглед мозък, нещо определено ме човърка. Може би е начинът, по който изглеждаше Люк снощи. Прекалено превъзбуден. С прекалено светнали очи. А вероятно е начинът, по който двамата не спряхме да се смеем — с някакъв почти маниакален смях. Като че ли нито един от двамата не смееше да спре.
И разни други неща. Начинът, по който изглеждаше Елинор, когато си тръгвахме. А и разговорът ми с Анабел отпреди няколко месеца.
Би трябвало да се чувствам победител. Би трябвало да се чувствам отмъстена. Обаче… не се чувствам така. По-скоро чувствам, че нещо не е наред.
Най-накрая, някъде към три часа през нощта се изсулвам тихичко от леглото, отивам в дневната и набирам телефона на Сузи.
— Здрасти, Беки! — изненадва се тя. — Кое време е там, при вас? — Чувам в далечината звуците на британската сутрешна програма, както и сладкото гукане на Ърни. — Боже, толкова съжалявам за нещата, които ти наговорих вчера! Оттогава не съм на себе си…
— Няма нищо. Честна дума! Вече забравих, не се притеснявай! — Сгушвам се на пода зад дивана и загръщам краката си с халата. — Слушай сега, Сузи, снощи Люк се скара много грозно с майка си. И отказа сватбата в „Плаза“. Така че, в крайна сметка можем спокойно да се оженим в Оксшот.