Отново настъпва болезнена тишина. Елинор се придвижва бавно до една полирана масичка до стената и за мое най-огромно изумление взема цигара и я запалва. Каква хитруша само! Пази си пороците в пълна тайна!
— Аз мога да убедя Люк — продължавам, докато я наблюдавам как оставя кутията с цигари на масичката. — Обаче ти няма да можеш.
— Ти си… просто не си за вярване! — казва накрая тя. — Да използваш собствената си сватба като средство за пазарлъци!
— Такава съм си. Познавам си се добре. А това „да“ ли беше?
Спечелих! Виждам го по изражението на лицето й. Тя вече е взела решение!
— Ето какво трябва да му кажеш — продължавам със същия делови тон и изваждам от чантата си лист хартия. — Това е всичко, което Люк иска да чуе. Трябва да му кажеш, че го обичаш; трябва да му кажеш колко много ти е липсвал, когато е бил дете, как си смятала, че на него ще му бъде много по-добре, ако остане във Великобритания; как единствената причина, поради която не си искала да го виждаш, е, защото си се страхувала, че ще го разочароваш… — Подавам листа на Елинор и добавям: — Наясно съм, че нито едно от тези неща няма да прозвучи дори мъничко естествено. Така че, по-добре да започнеш излиянието си с думите: „Не ми е много лесно да изрека подобни думи, но…“
Елинор се вторачва безизразно в листа. Диша тежко и за момент имам усещането, че ще ме замери с него. После внимателно го сгъва и го поставя на масичката до себе си. Дали не забелязах нов емоционален тик под окото й? Разстроена ли е? Вбесена? Или просто изпълнена с презрение към мен?
Направо не мога да я разбера тази Елинор. В един момент си мисля, че дълбоко в себе си тя таи огромна любов — а в следващия подозирам, че си е все същата студенокръвна, безсърдечна крава. В един момент смятам, че напълно ме ненавижда. А в следващия подозирам, че тя може би изобщо не си дава сметка, че се държи отвратително. Може пък през цялото това време да е била убедена, че се държи приятелски и любезно с мен.
Така де. Ако никой досега не й е казвал колко са й отвратителни обноските… как би могла да го знае, нали?!
— Какво искаш да кажеш с това, че някой ден Люк може да реши да намине през Ню Йорк? — пита тя с леден тон. — Да не би да смятате да се местите?
— Още не сме разговаряли по този въпрос — отговарям след кратък размисъл. — Но, да, смятам, че това е много вероятно. Вярно, Ню Йорк е страхотен град, но аз не мисля, че е добро място за нас. Вече не. Люк е изцеден. Има нужда от промяна на обстановката.
А дълбоко в себе си добавям: „Има нужда да бъде далеч от теб.“
— Разбирам — кимва Елинор и си дръпва силно от цигарата. — Надявам се, че си даваш сметка какви огромни усилия положих, за да ви уредя интервю с управителния съвет на тази сграда, нали?! Неимоверни усилия.
— Да, знам. Люк ми каза. Но ако трябва да бъда честна, Елинор, ние и без това не бихме се преместили да живеем тук.
Лицето й отново потрепва и аз разбирам, че потиска някакво чувство. Ала какво? Дали е гняв срещу мен заради черната ми неблагодарност? Дали е мъка, че Люк все пак няма да дойде да живее в нейната кооперация? Част от мен умира да узнае истината. Част от мен копнее да смъкне маската й, да я огледа добре и да разбере всичко за нея.
А другата, по-разумна част от мен ме съветва: „Не се забърквай, Беки! Остави я да си живее живота, както го разбира!“
Но когато се обръщам да си ходя, все пак не мога да устоя на изкушението. Извъртам се на пета и казвам:
— Елинор, нали знаеш как в душата на всеки дебелан се крие по един елегантен човек, който се опитва да се покаже навън? Е… колкото повече мисля за теб, толкова повече се уверявам, че е възможно — може би — дълбоко в теб да се крие и един добър човек. Но докато продължаваш да се държиш гадно с хората и да им казваш, че обувките им са парцаливи, никой никога няма да види този добър човек!
Така. Казах си го. И сега сигурно ще ме убие. Май най-добре да се изпарявам. Като се старая да не изглеждам така, сякаш бягам, аз тръгвам по коридора и излизам от апартамента. Затварям вратата зад себе си и се облягам на нея с разтуптяно сьрце.
Окей. Дотук добре. А сега да се заемем с Люк.
— Нямам представа защо толкова настояваш да ходим до центъра „Рокфелер“ — смръщва се Люк и се обляга назад в таксито.
— Защото никога не съм ходила там, ясно? Просто искам да видя гледката оттам.