— Ама защо сега? Защо точно днес?!
— Защо пък не днес?! — Поглеждам си тайничко часовника, а после поглеждам и Люк.
Притеснено ми е. Той се преструва на щастлив. Преструва се на освободен. Обаче не е. Замислен е. Мрачен е.
На повърхността нещата като че ли тръгнаха на добре. Най-малкото спря да си раздава дрехите, а тази сутрин дори се обръсна. Но все още е прекалено далече от старата си същност. Днес отново не отиде на работа — седя си вкъщи и бля пред телевизора, уж гледащ някакъв стар, черно-бял филм с Бети Дейвис.
Колкото и да е странно, досега не бях забелязала удивителната прилика между Бети Дейвис и Елинор.
Истината е, че Анабел се оказа до болка права. Точно това си мисля сега, докато го наблюдавам тайничко. И естествено да е права. Тя познава доведения си син така, сякаш е нейно собстствено дете. Тя отлично съзнава, че Елинор завинаги ще остане дълбоко в душата на Люк, част от самото му съществувание. Той просто не е в състояние да я изреже от себе си и да продължи спокойно напред. Най-малкото от всичко, нуждае се от някакъв шанс, от някаква алтернатива. И чак тогава да вземе окончателното си решение. Колкото и болезнено да е то.
Затварям очи и отправям наум гореща молитва към всички съществуващи богове. Моля ви, нека идеята ми сработи! Моля ви, нека нещата се оправят! А после може би ще успеем да теглим чертата на всичко и да се заемем с нашия живот!
— Центърът „Рокфелер“ — обявява шофьорът на таксито, спира, а аз се усмихвам на Люк, като се старая да прикрия нервността си.
Опитах се да измисля единственото място, където Елинор не би могла да бъде засечена случайно — и измислих Стаята на дъгата в центъра „Рокфелер“, където е пълно с туристи, пиещи коктейли и зяпащи гледката към Манхатън. Докато се изкачваме с асансьора към шестдесет и петия етаж, никой от нас не проговаря и аз отчаяно започвам да се моля тя да е там, всичко да се нареди, и най-вече — Люк да не ми се разсърди кой знае колко много…
Излизаме от асансьора… и аз вече я забелязвам. Седнала е на масичка край прозореца, облечена е в тъмен костюм, а профилът й се отразява на фона на гледката отвън.
Когато я забелязва, Люк подскача като ужилен.
— Беки, какво, за Бога… — Извърта се на пета, а аз го сграбчвам за ръката.
— Люк, моля те! Тя иска да разговаря с теб! Просто… дай й шанс!
— Значи ти си нагласила всичко, така ли? — изсъсква той, почервенял от гняв. — Ти ме доведе нарочно тук, така ли?!
— Налагаше се! Иначе нямаше да дойдеш! Отдели й само пет минути! Просто я изслушай какво има да ти казва!
— Защо, по дяволите, трябва да…
— Наистина смятам, че вие двамата трябва да поговорите. Люк, не можеш да оставиш нещата така! Това те изяжда отвътре! И изобщо няма да става по-добре, освен ако не разговаряш с нея… Хайде, Люк, ела! — Отпускам захвата върху ръката му и го поглеждам умоляващо. — Само пет минути! Само толкова искам от теб!
Той трябва да се съгласи! Ако си тръгне, направо съм загубена!
Точно в този момент пред нас застава група немски туристи, които се точат пред прозореца и се наслаждават на гледката.
— Добре, пет минути! — отсича накрая Люк. — Но нито секунда повече!
И той бавно преминава през залата и сяда на масичката срещу Елинор. Тя поглежда към мен, кимва, а аз се обръщам с разтуптяно сърце. Моля ви, не й позволявайте да прецака всичко! Моля ви!
Излизам от бара и се насочвам към една празна зала, където заставам пред високия от пода до тавана прозорец и се вторачвам в гледката към града. След известно време си поглеждам часовника — изминали са пет минути, а него още го няма.
Е, тя изпълни своята част от сделката. Значи сега аз трябва да изпълня моята.
Вадя си мобилния телефон, а стомахът ми се присвива от ужас. Няма да бъде лесно. Даже ще бъде много, много трудно. Нямам представа как ще реагира мама. Нямам представа какво точно ще каже.
Важното е, че независимо от онова, което каже, колкото и да побеснее, аз си познавам майката и знам, че ще издържа. Двете с нея сме толкова дълбоко свързани, че ще преживеем всякакви превратности.
Докато за Люк може би това е единственият шанс да се сдобри и помири с Елинор.
Докато чакам някой от другата страна да вдигне, погледът ми се плъзва към безкрайните редици сребристи сгради и кули на Манхатън. Слънцето се отразява от една сграда само за да бъде поето и отразено от друга. Точно както каза и Люк. Напред-назад, напред-назад — и никога не може да се тръгне. Жълтите таксита са толкова далече под мен, че приличат на играчки, а хората щъкат насам-натам като миниатюрни насекоми. А точно в средата е зеленият правоъгълник на Сентрал Парк — като одеяло за пикник, на което да играят децата.