— Да, ясно — кимва изненадано той.
— Обещаваш ли?
— Обещавам! — кимва, накланя леко глава и ме поглежда изпитателно: — Беки има ли нещо, което трябва да знам?
— Ами… не — отвръщам с най-невинно изражение. — Не, не мисля. Ще се видим пред олтара!
Деветнадесет
Направо не мога да повярвам, че доживях този момент! Наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва! Облечена съм в булчинска рокля! На главата ми блести разкошна тиара!
АЗ СЪМ БУЛКА!
Докато Робин ме води по празните, тихи коридори на „Плаза“, се чувствам като американският президент в някой холивудски филм.
— Красавицата тръгна! — мърмори тя в слушалките си, докато вървим по дебелия червен килим. — Красавицата приближава!
Завиваме и аз случайно зървам отражението си в огромното антично огледало на стената. Стряскам се така, че едва не се спъвам. Отлично знам, разбира се, как изглеждам. Нали последния половин час изкарах, взирайки се в себе си в голямото огледало горе в апартамента! И все пак, когато се видях така изненадващо, някак си още не мога да повярвам, че момичето с красивия булчински воал съм аз. Това съм аз!
Всеки момент ще тръгна по пътеката към олтара. Към олтара в хотел „Плаза“! Четиристотин души ще следят всяко мое движение. Боже, господи!
Господи! Ама какво правя аз?!
Когато зървам огромните порти на Терасовидната зала, обзема ме паника и пръстите ми се стягат със страшна сила около букета. Тази работа няма да стане! Сигурно съм откачила! Не мога да го направя! Идва ми да се обърна и да побягна!
Обаче няма къде да бягам. Няма какво друго да правя, освен да вървя напред.
Ерин и останалите шаферки вече ме очакват и когато приближаваме, те започват да ахкат и охкат по повод роклята ми. Нямам никаква представа как се казват останалите момичета. Всичките до една са дъщери на разни приятели на Елинор. И сигурно никога повече няма да ги видя.
— Струнният оркестър, в готовност за Красавицата! — командва Робин в микрофона си.
— Беки! — Вдигам очи. Слава на Бога, това е само Дани! Облечен е в брокатен фрак върху кожени панталони, а в ръка носи програмата за сватбата в обичайните тузарски цветове. — Изглеждаш зашеметяващо!
— Наистина ли?! Сериозно ли ми казваш, че изглеждам добре?
— Забележително! — отсича категорично Дани. Оправя шлейфа, отдръпва се, за да ме огледа добре, а после вади от джоба си ножици и отрязва някаква мъничка панделка.
— Готови ли сме? — пита Робин.
— Ами, да — отвръщам и усещам, че светът около мен се завърта.
Двойните врати се разтварят и аз чувам шумоленето на четиристотин души, обръщащи се към мен в столовете си. Струнният оркестър започва да свири темата от „Спящата красавица“ и шаферките начеват своята процесия по просторната пътека.
И в следващия момент аз също започвам да се движа напред. Влизам в омагьосаната гора, носена от вълните на музиката. Над главата ми проблясват светлинки. Боровите иглички под краката ми разпръскват своя неповторим аромат. Ухае на прясна пръст, разнася се чуруликане на птички, а сред всичко това се долавя и ромонът на малко поточе. При всяка моя стъпка под краката ми разцъфват цветя, по дърветата се разтварят листа, а хората само ахкат, зяпнали от изумление. Напред в далечината вече съзирам Люк — моят красив принц, който ме чака пред олтара…
И ето че най-после започвам да се успокоявам. И да се наслаждавам с пълни гърди на събитията около мен.
При всяка стъпка се чувствам като примабалерина, извършваща перфектен арабеск на сцената на „Ковънт Гардън“. Или пък като филмова звезда, пристигаща триумфално на церемонията по връчването на „Оскарите“. Музиката изпълва залата, всички са вперили очи в мен, в скъпоценните камъни в косата ми и в най-красивата рокля, която някога съм носила. Много добре знам, че никога през живота си няма да преживея повторно подобно нещо. Никога! Когато достигам другия край на пътеката, забавям крачка, като се старая да обхвана цялата атмосфера около мен, дърветата и цветята, и приказните аромати и ухания. Опитвам се да запечатам всяка една подробност в съзнанието си. Да се насладя и запомня завинаги всеки вълшебен миг.
Добре де, признавам си.
Елинор бе напълно права. Когато се опитвах да спася тази сватба, не бях водена единствено от алтруистични подбуди. Не го направих единствено и само за да спася отношенията на Люк с майка му.
Исках тази сватба заради самата себе си. Исках да се превърна в принцеса — поне за един ден.