— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!
— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.
— Сигурен съм, че не е имала предвид…
— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!
— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…
— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.
— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?
— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…
— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?
— Аз… — не довършвам и потърквам нос.
Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!
— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…
Изражението на Люк поомеква и той се изправя.
— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.
— Аз също — смотолевям аз.
— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!
— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?
— Просто ще й обясним как се чувстваш — отговаря Люк и впива очи в мен. — Беки, виж какво, за мен няма никакво значение къде ще се оженим. Не ми пука дали цветята наоколо ще бъдат розови или сини. Единственото, което има значение за мен, е фактът, че двамата с теб ще се превърнем в семейство — и че целият свят ще научи за това!
Той звучи толкова уверено и убедено, че аз усещам как в гърлото ми се събира някаква странна бучка.
— И за мен това е най-важното — отвръщам и едва преглъщам. — Това е единственото, което има значение!
— Добре. Тогава хайде да кажем, че решението ще вземеш ти. Просто ме уведоми откъде духа вятърът, за да знам накъде да се обърна!
— Става — усмихвам му се аз. — Обещавам, че ще ти дам предизвестие от минимум четиридесет и осем часа!
— Двадесет и четири са напълно достатъчни. — Той отново ме целува, а после посочва към ъгъла. — Между другото, това пристигна преди малко. Подарък по случай нашия годеж.
Аз обръщам поглед в указаната от него посока и ахвам. Виждам синята кутия с бялата панделка на великия магазин „Тифани“!
— Може ли да я отворя? — питам нетърпеливо.
— Давай! — подканя ме усмихнато Люк.
Развързвам нетърпеливо панделката, отварям кутията и виждам вътре купа от синьо стъкло, сгушена в мека хартия, а на малката картичка пише: „С най-добри пожелания — от Марти и Алисън Гербер“.
— Ауу! Страхотно! Само че кои са тези семейство Гербер?
— Нямам представа. Очевидно приятели на майка ми.
— Това означава ли, че… че всички, които дойдат на партито по случай нашия годеж, ще… ще ни донесат подаръци?
— Предполагам. Поне така се очаква.
— Аха… ясно.
Боже! Вторачвам се замислено в купата, като прокарвам пръсти по блестящата й повърхност.
Честно да ви кажа, Люк може би е прав. Вероятно би било глупаво от наша страна да отхвърлим щедростта на Елинор и по този начин да я обидим.
Добре де. Ето какво ще направя: ще изчакам да мине това парти по случай нашия годеж, а след това ще взема окончателното си решение!