Партито по случай нашия годеж е в шест часа вечерта на следващия петък. Щеше ми се да отида по-рано, обаче него ден работата ми беше същинска лудница — имахме три спешни случая — така че, когато се появих там, вече минаваше шест. Хубавото обаче е, че съм облечена в абсолютно фантастична черна рокля без презрамки, която се впива превъзходно в тялото ми. (В интерес на истината беше отделена за Рийгьн Хартман — една от моите клиентки. Но просто ще й кажа, че в крайна сметка не мисля, че ще й подхожда особено.)
Двойният апартамент на Елинор се намира на Парк авеню, в сграда с най-грамадното мраморно фоайе, което можеш да си представиш, и с асансьори, изработени от орехово дърво, които винаги ухаят на някакъв особено скъп парфюм. Когато слизам на шестия етаж, вече дочувам шумотевицата отвътре, както и звук от пиано. На вратата има голяма опашка и аз изчаквам учтиво зад една възрастна двойка в идентични палта от естествена кожа. Зървам вътрешността на апартамента — въпреки сумрака се забелязва огромна навалица.
Честно да ви призная, никога не съм харесвала апартамента на Елинор. Целият е боядисан в бледосиньо, диваните са тапицирани в сребристо, завесите са много дебели, а по стените висят най-тъпите картини, които можете да си представите. Направо не мога да повярвам, че някоя от тях й харесва! Даже се питам дали изобщо поглежда към тях!
— Добър вечер — прекъсва мислите ми нечий глас и аз си давам сметка, че е дошъл моят ред на опашката.
Пред мен стои жена с черен костюм с панталон и папка в ръка и ми се усмихва професионално.
— Бихте ли ми казали името си, ако обичате?
— Ребека Блумууд — изричам скромно, очаквайки я да ахне или най-малкото да покаже с нещо, че ме е разпознала.
— Блумууд… Блумууд… — Жената спуска поглед по страницата, после отгръща на следваща, стига до край и вдига очи към мен. — Не го виждам никъде.
— Така ли?! — опулвам се невярващо в нея аз. — Не може да го няма!
— Пак ще погледна… — Жената започва най-отгоре и повтаря цялата процедура, но този път по-бавно. — Не, няма — отсича накрая. — Опасявам се, че не сте в списъка. Много съжалявам. — Обръща се към току-що пристигналата блондинка зад мен и започва отначало: — Добър вечер. Бихте ли ми казали името си, ако обичате?
— Ама… ама… нали това парти е за мен?! Е, не точно за мен, но…
— Ванеса Дилън.
— Ах, да — казва жената на вратата и задрасква новото име с усмивка. — Моля, заповядайте! Серж ще ви поеме палтото. Бихте ли се отдръпнали настрани, госпожице? — обръща се хладно към мен. — Задръствате пътя!
— Но вие не може да не ме пуснете! Не е възможно да не съм в списька! — Надниквам вътре с надеждата да видя или Люк, или поне Елинор, но около себе си зървам само тълпища от хора, които са ми напълно непознати. — Моля ви! Не ви лъжа! Аз трябва да бъда тук!
Жената с черния костюм въздъхва.
— Носите ли си поне поканата?
— Не! Откъде да знам, че ще ми трябва?! Аз съм… годеницата!
— Коя сте?! — ококорва се неразбиращо в мен жената.
— Аз съм… Боже, Господи! — Втренчвам се отново с полумрака в апартамента и за мой огромен късмет зървам Робин, облечена в рокля със сребриста горница и богато надиплена пола.
— Робин! — повиквам я аз, колкото е възможно по-дискретно. — Робин! Тук не искат да ме пускат!
— Беки! — възкликва весело Робин. — Влизай! Изпускаш голям купон! — И ми помахва радостно с чашата си с шампанско.
— Ето, виждате ли?! — изтъквам отчаяно. — Познавам хората тук! Повярвайте ми, не съм някоя си натрапница!
Жената на вратата ме изпива с поглед, а после свива рамене и отсича:
— Окей. Можете да влизате. Серж ще ви поеме палтото. Имате ли подарък?
— Ами… не.
Жената подбелва очи, сякаш иска да каже: „Така си и знаех!“, а после демонстративно ми обръща гръб, поднасяйки фалшивата си усмивка на следващия на опашката. Аз побързвам да се вмъкна, преди да си е променила решението.
— Не ми е възможно да остана до края — обяснява ми веднага Робин. — Имам три репетиции. Но държах да те видя още тази вечер, защото имам много приятни новини за теб! Един изключително талантлив вътрешен дизайнер се съгласи да работи по нашата сватба! Става въпрос за самия Шелдън Лойд!
— Аууу! — възкликвам аз, като се старая да отговоря на ентусиазма й, макар да нямам абсолютно никаква представа кой, по дяволите, е този Шелдън Лойд. — Страхотно!
— Направо си зашеметена, нали?! Има защо! Не напразно обичам да казвам, че ако искаш нещата да станат, накарай ги да станат веднага! Та значи, говоря си аз нещо с Шелдън и двамата си разменяме разни идеи и не щеш ли, той заявява, че твоята концепция за „Спящата красавица“ е буквално фантастична! Намира я за особено оригинална! — След тези възторжени слова тя се привежда към мен и снишавайки глас, зашепва: — Та той предложи да… да превърнем Терасовидната зала във вълшебна гора!