— Госпожице Блумууд! — Вдигам глава и зървам срещу себе си мъж с побеляла коса и проблясващи очи, облечен в униформата на главен готвач. — Аз съм Антоан Монтиняк. Сладкарят на сладкарите! Може би сте ме виждали в моето шоу по телевизията?
— Антоан, мисля, че все още не сме разрешили проблема с другия клиент — изрича Робин с все по-нарастваща тревога в гласа.
— Идвам след минутка — махва той пренебрежително с ръка. — Госпожице Блумууд, моля, седнете удобно!
— Ами аз всъщност… не съм особено сигурна, че наистина искам да… — започвам, но преди да успея да реагирам, вече са ме настанили на удобен фотьойл пред полирана масичка, а Антоан разстила пред мен лъскав каталог.
— Мога да създам за вас тортата, която ще надмине и най-смелите ви мечти — обявява скромно той. — Няма такава фигура, която да се опре на моето творческо въображение и умения!
— Наистина ли?
Вглеждам се в снимка на импозантна торта на шест етажа, украсена със захарни лалета, а после обръщам страницата, за да се озова пред снимка на друга торта във формата на пет различни пеперуди. Но това са най-огромните торти, които съм виждала през живота си! А какви украси само!
— Вътре всичките ли са плодови? — питам аз.
— Плодови ли?! Non, non, non! — разсмива се Антоан. — Тези ваши английски традиции — плодова торта на сватбата! Точно тази торта, която гледате… — и посочва към пеперудите пред очите ми, — представлява ангелско мек, леко сиропиран пандишпан, а всеки от пластовете е пълен с три различни пълнежа: прегорен портокалов карамел, пасифлора и манго и лешниково суфле.
Малеее!
— Ако обичате шоколад, можем да ви направим торта само от различни видове шоколад. — Антоан обръща на следващата страница. — Тази тук е пандишпан с натурален шоколад, а пълнежът е от шоколадов фондан, крем от бял шоколад и трюфели „Гран Марние“.
Нямах никаква представа, че сватбените торти можели да бъдат и такива! Прелиствам каталога леко замаяна и пред очите ми се редят една след друга от забележителна, по-забележителни торти.
— Ако не ви харесват традиционните етажи, мога да ви направя торта, символизираща нещо, което обичате. Някоя любима картина или пък скулптура… — Поглежда ме пак и добавя: — Или пък куфар на „Луи Вюитон“…
Сватбена торта във формата на куфар на „Луи Вюитон“! Боже, но това е убийствено!
— Антоан? Би ли дошъл за момент? — Робин подава глава от малката приемна вдясно от нас и въпреки че се усмихва, изглежда направо разбита.
— Извинете ме за момент, госпожице Блумууд! — кимва любезно Антоан. — Давина! Торта за госпожица Блумууд, за да опита и да си избере!
Усмихнатата асистентка изчезва зад двойните врати в другия край и се връща с чаша шампанско, чиния от китайски порцелан с две парчета торта и една захарна лилия. Подава ми вилица и казва:
— Това е мус от плод на пасифлора и манго, ягода и мандарина, а това тук е крем карамел с пистачо и мока труфели. Да ви е сладко!
Олеле! Всяко от парчетата представлява лек пандишпан, с три различни пласта пълнеж. Не знам откъде да започна!
Окей… Хайде да видим тези мока труфели.
Поставям парченце в устата си и едва не припадам. Е това вече е сватбена торта! Такива трябва да бъдат всички сватбени торти! Защо и в Англия не правят такива?!
Отпивам няколко глътки шампанско и отхапвам лекичко от захарната лилия, която е мекичка и с лимонов вкус. После си вземам второ парченце и започвам да дъвча блажено, докато наблюдавам една от работничките наблизо, която с върховно търпение изработва захарни момини сълзи.
Защо да не взема да подаря на Сузи една такава прекрасна торта за кръщенето? Така де, ще й купя и подарък, разбира се, но тортата би могла да бъде нещо като бонус.
— Имате ли представа колко струват тези торти? — питам момичето, докато забивам вилицата във второто парче.
— Ами… зависи от тортата — отговаря то, като вдига очи. — Но доколкото ми е известно, най-евтината е около хиляда долара.
Едва не се задавям с шампанското си. Хиляда долара за една торта?! При това най-евтината?!
За торта, разбрахте ли?!
Абе, колко долара съм изяла до този момент? Я да пресметна. Така като гледам, това в чинията ми е около петдесет долара. Минимум.
— Бихте ли желали още едно парче? — пита момичето и хвърля крадешком поглед към приемната. — Доколкото виждам, Антоан надали ще излезе скоро.
— Е, ами… защо пък не! А мога ли да опитам едно от онези захарни лалета? Нали се сещате — за целите на дегустацията!
— Разбира се — усмихва се любезно момичето. — Всичко, което пожелаете.