И ми дава едно лале, както и букетче миниатюрни бели цветчета, а аз веднага започвам да хрускам щастливо, поливайки ги с шампанско.
Плъзгам небрежно поглед наоколо и внезапно съзирам огромно, сложно изработено цвете, цялото в жълто и бяло, даже с мънички капчици роса. Уха! Вкусотия! Протягам ръка през подредените пред мен захарни сърца, сграбчвам го и тъкмо се каня да го напъхам в устата си, когато в ателието се разнася мощен вик.
— Нееееееее! — От другия край на залата към мен се втурва момче с бял работен екип. — Не ми изяждайте жълтия нарцис!
— Опа! — спирам се аз точно навреме. — Извинете! Не знаех. Толкова ли е специален?
— Отне ми цели три часа да го направя — отговаря момчето и го поема внимателно от ръцете ми. — Всичко му е наред, доколкото виждам. — И ми се усмихва, обаче забелязвам, че по челото му са избили капчици студена пот.
Хммм. Може би е най-добре отсега нататък да се придържам само към шампанското. Отпивам поредната глътка и започвам да се озъртам за бутилката, когато откъм мястото, където са се затворили Робин и Антоан, се чуват разгорещени гласове.
— Но аз не го направил съзнателно! Мадмоазел, няма вендета към вас!
— Имате! Вие просто ме мразите, нали?! Кажете си де! — достига до мен и един по-приглушен, но зверски звучащ глас.
Дочувам, че Робин се опитва да вметне нещо успокоително, ала не успявам да схвана точните думи.
— Неприятностите ми се струпват една след друга! — Гласът на момичето вече се извисява с цяла октава и когато се заслушвам в него, се вкаменявам, а чашата ми спира по средата на пътя към устата ми.
Направо не мога да повярвам! Не е възможно!
— Цялата тази скапана сватба върви наопаки! — вече пищи тя. — Още от самото начало нищо не става както трябва!
Вратата се отваря рязко и вече я чувам съвсем ясно.
Да, това е тя! Това е Алиша!
Усещам как тялото ми се сковава.
— Първо, в „Плаза“ нямаше места! А сега това фиаско с тортата! А знаете ли какво научих току-що?!
— Какво? — чува се напрегнатият глас на Робин.
— Моята основна шаферка си е боядисала косата в червено! И няма да си подхожда с останалите! Такава отвратително егоистична, мръсна…
И в този момент в залата се появява наперено Алиша, а тънките й токчета потракват като картечен огън по дървения под. Когато ме забелязва, тя се заковава на място и аз я поглеждам, а сърцето ми тупа така, че ще се пръсне всеки момент.
— Здравей, Алиша! — изричам, като се старая да звуча спокойно. — Съжалявам за тортата ти! Между другото, това е изключително вкусно, Антоан!
— Какво?! — изревава Алиша. Очите й се стрелкат от годежния ми пръстен към лицето ми, а после обратно към годежния ми пръстен, след това се насочват към обувките ми, към чантата ми, опипват полата ми и накрая пак се връщат към годежния пръстен. Прилича на преценка по манхатънски в залата с огледалата в някой лунапарк.
— Ти ще се омъжваш?! — изписква невярващо. — За Люк?!
— Ами, да — отвръщам и се усмихвам безгрижно на диаманта на лявата ми ръка, след което вдигам усмивката си и към нея.
Ура! Започвам да се отпускам! Тази работа започва да ми харесва!
Освен това и аз правя на Алиша преценка по манхатънски. И отчитам, че моят пръстен е малко по-големичък от нейния. Не че ги сравнявам — нищо подобно!)
— И как така не си ми казала нищо?!
„Не си ме питала“ — иска ми се да й отговоря, но вместо това просто свивам леко рамене.
— И къде ще се жените? — Познатото до болка надменно изражение на Алиша се завръща на мястото си и аз я виждам как се готви за скок.
— Е… случи се така, че… — И си прочиствам гърлото.
Окей, сега или никога! Точно това е моментът, в който мога да направя важното си съобщение — да обявя пред Робин, че съм си променила решението. И че ще се оженя в Оксшот.
— Всъщност…
Поемам си дълбоко дъх. Хайде де! Това е като коламаска — колкото по-бързо я дръпнеш, толкова по-малко боли. Просто го кажи!
И наистина съм на ръба да изрека важната новина, когато допускам фаталната грешка да вдигна поглед към Алиша. Тя ме наблюдава покровителствено и пренебрежително — точно както се е отнасяла винаги към мен. Години, прекарани в усещане за простотия и незначителност, се стоварват отгоре ми и ме заливат като вулканична лава. И просто не успявам да се въздържа — чувам гласа си да изрича:
— Всъщност, сватбата ни е в „Плаза“!
Лицето на Алиша се свива от шока — като ластиче, свалено от косата.
— В „Плаза“ ли?! Ти да не ме будалкаш?!
— Ще бъде много приятно — продължавам безгрижно аз. — „Плаза“ предоставя най-прекрасните условия за една истинска сватба! И ти ли там ще се жениш?