— И така, Беки — обажда се Робин, — давам пени за всяка от твоите мисли!
— Ох! — стряскам се виновно аз. — Просто си мислех за сватбата… ще бъде фантастична!
Какво ще правя сега? Дали да кажа най-сетне истината!
Или да не я кажа?
Хайде де, Беки, решавай най-сетне!
— Искаш ли да видиш какво нося в чантата си? — изчуруликва ведро Робин.
— С удоволствие!
— Та-даааа! — И тя измъква оттам дебела, гравирана картичка, цялата покрита с витиевати букви, и ми я подава тържествено.
Впивам очи в поканата и сърцето ми претупва.
Значи всичко е истина! Значи това ще се случи! Ето го, пише го черно на бяло!
Или поне въгленово на бронз!
Поемам изтънчената покана от ръката на Робин и започвам да я въртя в ръцете си.
— Е, какво ще кажеш? — сияе Робин. — Много е изящна, нали? Картонът съдържа осемдесет процента лен!
— Тя е… прекрасна — преглъщам аз. — Но не смяташ ли, че все още е много рано да изпращаме поканите?
— Няма да ги изпращаме точно сега. Но аз винаги съм държала поканите да са готови навреме. Защото мотото ми е, че така имаме време да ги променим, ако искаме. Но и надали ще пишев в тях, че държим гостите ни да бъдат в „строго официално облекло“, като една бъдеща булка, която не бих искала да споменавам… — И тя се залива от смях.
— Права си. — И аз отново се вторачвам в текста на поканата.
Боже, нещата май загрубяват! И ако възнамерявам да казвам каквото и да било, трябва да го кажа още сега! Ако възнамерявам да отказвам тази сватба, трябва да го направя веднага! Точно в тази секунда!
Ала устата ми остава като залепена със скоч.
Това наистина ли означава, че в края на краищата избирам хотел „Плаза“? Че се предавам? Че предпочитам блясъка и помпозността? Че държа да бъда с Елинор, вместо с мама и татко?
— Предполагам, че ще искаш да изпратиш веднага една на майка си — обажда се Робин.
Вдигам рязко глава — ала изражението на Робин е божествено невинно, когато допълва:
— Срамота наистина, че и тя не е тук, за да се включи в подготовката! Но предполагам, че ще й бъде приятно да види поканата, нали?!
— Да — отговарям след продължителна пауза аз. — Ще й бъде много приятно!
Пъхвам поканата в чантата си и щраквам закопчалката. Май нещо ми прилошава…
Така. Значи това е. Ще бъде в Ню Йорк.
Мама ще ме разбере. Когато й разкажа за всички чудесии, тя ще промени мнението си. Няма къде да ходи.
Най-новото произведение на Антоан — торта с мандарини и червени боровинки — е направо божествено. Но незнайно защо, докато предъвквам от нея, установявам, че апетитът ми най-изненадващо се е изпарил.
След всичките тези торти, които опитах, аз все още не съм успяла да стигна до никакво окончателно решение. Антоан и Робин само си разменят погледи и от време на време повтарят, че сигурно ми е необходимо повече време, за да реша. Очевидно това е разковничето. Та с една последна захарна роза за из път аз си вземам довиждане с тях и се запътвам към „Барнис“, където се справям е всичките си клиенти с образцова любезност, все едно нищо не ме човърка отвътре.
Ала през цялото време не мога да спра да мисля за телефонния разговор, който трябва да проведа с мама. За начина, по който би било добре да й съобщя новината. И преди всичко за начина, по който ще й обясня всичко.
Ще трябва да избегна категорични изказвания от рода на това, че предпочитам да се омъжа в „Плаза“. Поне не в началото. Просто ще й подметна, че това е една възможност, която е наше разположение, ако желаем. Точно това е ключовата фраза — ако и двете го желаем!
Истината е, че първия път не го поднесох както трябва. Тя вероятно веднага ще прегърне тази възможност, щом й обясня как стоят нещата. Щом й разкажа за вълшебната гора и за струнния оркестър, за дансинга и за тортата за хиляда долара… Фантастична, луксозна сватба — при това всички разходи по нея се поемат от някой друг!
Но докато се изкачвам по стъпалата към нашия апартамент, усещам, че ми прилошава от нерви. Прекрасно си давам сметка, че не съм искрена към себе си. Прекрасно знам какво точно иска мама.
Освен това си давам и сметка, че ако вдигна порядъчен скандал и се разрева, тя ще се съгласи с всичко, което я помоля.