Затварям вратата зад гърба си и си поемам дълбоко дъх. Само след две секунди звънецът иззвънява и аз подскачам уплашено. Боже, направо съм на ръба!
Отварям вратата и ето ти го Дани.
— Здрасти! Виж какво, Дани, налага се да проведа важен разговор. Така че, ако нямаш нищо против…
— Окей. Обаче трябва да те помоля за една услуга — казва той, сякаш изобщо не ме е чул, и нахълтва преспокойно у дома.
— Каква услуга?
— Рандал започна да ме притиска. Задава въпроси от рода на: „И къде по-точно продаваш дрехите си?“, „Кои са ти клиентите?“, „Имаш ли бизнес план?“. Така че аз казвам, да, Рандал, имам си бизнес план. Планирам на следващата година да купя компанията „Кока-кола“. Какво ще кажеш?
— Дани!
— После той обаче продължава, че ако нямам истински клиенти, по-добре да се откажа, защото той не възнамерява да ме субсидира повече. Използва думата „субсидира“! Представяш ли си само?!
— Ами… — изричам разсеяно. — Той все пак ти плаща наема. И ти купи всички онези топове розов велур, които ти му поиска.
— Добре де… — кимва след кратка пауза Дани. — Окей. Значи розовият велур беше голяма грешка. Но той отказва да ме остави на мира, за Бога! Разказах му за твоята рокля, обаче той изтъкна: „Даниел, не можеш да базираш търговско начинание върху един-единствен клиент, който живее под тебе!“ — Тук Дани започва да дъвче нервно кожичките на палеца си. — Та затова му заявих, че имам голяма поръчка от един универсален магазин.
— Така ли? И от кой магазин?
— От „Барнис“.
Аз се опулвам срещу него. Тук вече успя да привлече вниманието ми.
— „Барнис“ ли?! Дани, но защо си му казал, че става въпрос за „Барнис“?!
— За да можеш да гарантираш за мен! Ако те попита, ти гарантираш за мен, става ли? И освен това можеш да му кажеш, че всички твои клиенти се претрепват да купуват дрехите ми, че никой не си спомня за подобна мания в цялата история на магазина!
— Ти да не би да си полудял?! Той никога няма да се хване! А какво ще му отговориш, когато ти поиска пари?
— Дотогава вече ще разполагам с пари!
— Ами ако реши да провери? Ами ако реши да намине в „Барнис“, за да разгледа?!
— Няма да реши — махва презрително Дани. — Успява да отдели само няколко минути на месец от безценното си време, за да разговаря с мен, а какво остава да предприеме непланирани визити в „Барнис“! Но ако все пак се засечете на стълбите, моля те да подкрепиш версията ми! Това е единственото, което искам от теб!
— Е, ами… добре — кимвам накрая.
Боже! Като че ли си нямам достатъчно други грижи на главата!
— Дани, виж какво, наистина се налага да проведа този разговор… — изричам безпомощно.
— Е, намерихте ли си вече нова квартира? — все така продължава да слуша само собствения си глас той и се отпуска небрежно в един фотьойл.
— Не сме имали време да търсим.
— И не сте мислили по въпроса, така ли?!
— Елинор иска да се преместим да живеем в нейната сграда, обаче аз отказах. Засега сме стигнали само дотук.
— Сериозно?! А аз имах чувството, че държите да останете в този квартал!
— Естествено, че държим! Обаче за нищо на света няма да се преместя да живея на две крачки от нея!
— Какво ще правиш тогава?
— Аз… още не знам. В момента имам прекалено много други неща, за които да се тревожа. И като стана въпрос за това…
— Дааа, предсватбена треска! — отбелязва поучително Дани. — Разрешението на проблема ти се състои от две думи: двойно мартини! — И той отваря шкафчето за коктейли и на пода изпадат няколко формуляра от регистрацията на сватбените подаръци.
— Хей! — извиква той обвинително, като ги вдига. — Да не би да си правила регистрациите без мен?! Направо не мога да повярвам! Цял живот си мечтая да регистрирам сватбени подаръци! А вписа ли и машина за капучино?
— Оох… ами… май да.
— Голяма грешка! Тези машинки изобщо не могат да се сравнят с истинското капучино! Слушай сега, ако имаш нужда от човек, който да ти доставя сватбените подаръци, знаеш, че съм на горния етаж, нали?!
— Да, да, знам — отвръщам и го поглеждам многозначително. — Особено след Коледа…
Тази Коледа ми е все още незараснала рана. Тогава реших да постъпя разумно и поръчах всичките подаръци по интернет. Но те така и не пристигнаха, затова ми се наложи да прекарам Бъдни вечер в тичане по магазините, за да ги заместя с нещо. А на самата Коледа бяхме поканени горе на по едно питие с Дани и Рандал и какво мислите заварвам? Дани, разположил се удобно с копринения халат, който бях поръчала за Елинор, и похапващ си от бонбоните, които бяха предназначени за колежката ми Саманта.
— Добре де, как трябваше да реагирам според теб?! — възкликва отбранително той. — Беше Коледа, те бяха опаковани празнично… Почувствах се сякаш някой ми подшушна в ушенцето: „Да, Даниел, Дядо Коледа наистина съществува!“… — Протяга ръка към бутилката с мартини и излива част от съдържанието й в шейкъра. — Силно или двойно силно?