— Дани, аз наистина трябва да проведа този телефонен разговор! Връщам се само след секунда!
Откачам телефона и го отнасям в спалнята, после затварям вратата и се опитвам отново да си събера мислите.
Така. Мога да го направя. Трябва да бъда спокойна и уверена в себе си. Набирам номера на родния си дом и с нарастващ ужас зачаквам вдигането на слушалката.
— Ало? — достига до мен нечий метално звучащ глас.
— Ало? — отвръщам озадачено аз. Дори и като се вземе предвид разстоянието, гласът на мама никога не е звучал по този начин.
— Беки! Тук е Джанис! Как си, скъпа?
Ама че странна работа! Да не би по погрешка да съм набрала телефона на съседите?
— Аз съм… много добре.
— Радвам се! Така и така съм те хванала, кажи каква минерална вода предпочиташ: „Евиан“ или „Вител“?
— „Вител“ — отговарям автоматично. — Джанис, виж какво…
— Прекрасно! А газираната вода? Нали знаеш колко много хора предпочитат да пият само вода в наши дни! Като се има предвид, че после ще трябва да карат… Та какво ще кажеш за „Перие“?
— Аз… нямам представа. Виж какво, Джанис… — Поемам си дъх и добавям: — Мама там ли е?
— Но ти не знаеш ли, скъпа? Родителите ти заминаха! Отидоха на почивка в Лейк Дистрикт.
Залива ме огромна вълна отчаяние. Ама как можах да забравя, че двамата ще ходят в Лейк Дистрикт?!
— Хвана ме случайно тук — дойдох само да полея цветята. Но ако е толкова спешно, мога да потърся номера, който ми оставиха някъде…
— Не, не… Няма смисъл.
Отчаянието ми започва да утихва. Усещам, че го замества тайно облекчение. Това стечение на обстоятелствата засега ме освобождава от отговорност. Така де, да не би аз да съм виновна, че са заминали на почивка?!
— Сигурна ли си? — пита Джанис от другата страна на Атлантика. — Ако наистина е важно, няма проблеми да открия номера…
— Не, наистина, не е важно. Нищо особено — чувам се да изричам. — Е, беше ми много приятно да се чуем. Довиждане. — И трясвам слушалката, потрепервайки лекичко.
Само още няколко дена. Така или иначе, има ли някакво значение дали е сега или след няколко дена?!
Именно!
Когато се връщам в дневната, заварвам Дани, излегнал се на дивана, да се разхожда по каналите на телевизора.
— Всичко наред ли е? — пита той, като вдига глава.
— Прекрасно — отвръщам аз. — Дай да пийнем произведението ти!
— Моля, в шейкъра има достатъчно! — кимва той по посока на шкафчето за коктейли и точно в този момент външната врата се отваря.
— Люк, ти ли си, скъпи? — провиквам се аз. — Тъкмо навреме за…
Не довършвам, защото точно в този момент той влиза. Втренчвам се ужасено в него. Лицето му е бледо и безизразно, а очите му — още по-тъмни от обикновено. Никога досега не съм го виждала така.
Двамата с Дани се споглеждаме и аз чувствам сърцето си да претупва от лоши предчувствия.
— Люк! — преглъщам. — Добре ли си?
— От един час се опитвам да се свържа с теб — казва той безизразно. — Не беше на работа, а телефонът тук дава непрекъснато заето…
— Вероятно си ме хванал точно на връщане от работа. А после трябваше да се обадя до Англия. — С все по-нарастващо предчувствие за нещо лошо аз пристъпвам към него и питам плахо: — Какво се е случило, Люк? Да не би нещо в работата?
— Не. Майкъл. — Току-що разбрах, че Майкъл е получил инфаркт.
Девет
Стаята на Майкъл е на четвъртия етаж в една голяма болница във Вашингтон. Ние вървим по коридора, потънали в мълчание, и двамата втренчени право пред себе си. Снощи не можахме да спим много добре — всъщност, не съм особено убедена, че Люк изобщо успя да мигне. Засега не говори кой знае колко, обаче аз съм сигурна, че не може да си намери място от чувство за вина.
— Можеше да умре — каза Люк снощи, докато лежахме будни в тъмнината.
— Но не е умрял — отговорих аз и докоснах ръката му.
— Но можеше да умре.
Вярно е. Майкъл можеше да умре. Всеки път, когато си го помисля, стомахът ми се преобръща. Досега никой мой близък не се е разболявал. Да, старата пралеля Мюриъл имаше някакъв проблем с бъбреците, но аз я бях виждала само два пъти. И всичките ми баби и дядовци са все още живи, с изключение на дядо Блумууд, който е починал, когато съм била на две годинки, така че изобщо не го познавам.
А да ви призная, че даже не съм стъпвала в болница — ако не броим сериалите „Спешно отделение“ и „Травматология“. Докато подминаваме разни стряскащи табели, от които ти настръхват косите, като например „Онкология“ и „Бъбречно отделение“, аз за пореден път си давам сметка колко много неща са ми спестени в този живот.