Пристигаме пред стая 465 и Люк се заковава на място.
— Стигнахме — отронва той. — Готова ли си? — Чука леко на вратата и само след миг отваря.
Майкъл спи дълбоко в огромно подвижно метално легло. На масичката до него има около шест големи букета, а още минимум толкова украсяват цялата стая. В ръката му е забита игла със система, а от гърдите му излиза някакъв широк маркуч, отвеждащ към машинка с примигващи лампички. Лицето му е бледо, изпито и той изглежда някак си… особено уязвим.
Ама тази работа изобщо не ми харесва! Никога не съм виждала Майкъл облечен в нещо друго, освен скъп костюм и държащ в ръка чаша скъпо питие. Импозантен, стабилен, непоклатим! А не лежащ в някакво болнично легло с отвратителна болнична роба.
Поглеждам към Люк. Той стои, втренчен в Майкъл. Напълно пребледнял. Като че ли се кани да се разплаче.
О, Боже! Аз също ще се разплача!
И тогава Майкъл отваря внезапно очи и аз усещам, че ме залива вълна от облекчение. Добре, че поне очите му са си същите! Със същата топлота. Със същите закачливи пламъчета.
— О, не е трябвало да се разкарвате чак дотук! — изрича той със сух и още по-гробовен от обикновено глас.
— Майкъл! — възкликва Люк и пристъпва по-близо до леглото му. — Как се чувстваш?
— По-добре. Значително по-добре от вчера — отговаря той и разглежда любопитно Люк. — А ти как се чувстваш? Изглеждаш ужасно!
— И се чувствам ужасно — завалва Люк. — Чувствам се като пълен… — не довършва и преглъща.
— Наистина? Защо не вземеш да си направиш няколко изследвания, така и така си тук? — отбелязва Майкъл. — Уверявам те, че процесът е изключително полезен. Благодарение на него вече знам, че имам ангина пекторис. От друга страна обаче, съм спокоен, че лимфните ми възли са в отлично състояние и че не съм алергичен към фъстъци! Което си е истински успокояващо. — Погледът му се спира на кошницата с плодове в ръцете на Люк. — Това за мен ли е?!
— Да! — отговаря Люк, като че ли внезапно изтръгнат от сън. — Просто нещичко… Да го оставя ли тук?
И той поразмества екзотичните букети, за да отвори място за кошницата, а аз междувременно зървам, че на една от картичките има логото на Белия дом. Майчице!
— Плодове — отбелязва Майкъл, като кимва. — Изключително разумно. Значи сте говорили с моя лекар. Тук са изключително стриктни в разпоредбите си. Посетителите, които носят шоколадови бонбони, биват затваряни автоматично в една малка стаичка, където ги карат да бягат на място в продължение на десет минути.
— Майкъл… — започва Люк, като си поема дълбоко дъх и забелязвам как ръцете му стисват здраво дръжката на кошницата с плодове. — Майкъл, исках просто да ти кажа, че… много съжалявам. Заради караницата онзи ден.
— Не се притеснявай. Вече е забравено.
— Не, не е. Поне аз не съм забравил.
— Люк — обръща се към него Майкъл, като го поглежда загрижено, — не е чак толкова важно!
— Но аз просто чувствам, че…
— Вярно е, бяхме на различни мнения по даден въпрос. Но това е всичко. Оттогава насам и аз размишлявах върху думите ти. И си дадох сметка, че в тях също има смисъл. Ако компанията „Брандън Къмюникейшънс“ бъде свързана публично с някаква голяма благотворителна кауза, това ще се отрази особено благоприятно на нейния имидж.
— Но аз не трябваше да предприемам нищо, без да се консултирам първо с теб — промърморва Люк.
— Е, ти сам го каза. Тази компания е твоя. И ти имаш пълен контрол над нея. Уважавам този подход.
— Аз пък уважавам твоя съвет — побързва да го прекъсне Люк. — И така ще бъде винаги!
— Хубаво. Какво ще кажеш да заровим томахавката веднъж завинаги, а? — И Майкъл протяга ръката си, изпъстрена с точиците от многобройните игли, които са я пробивали, и след броени секунди Люк нежно я поема.
Тук вече не издържам. Задавям се.
— Аз само ще донеса… вода — промърморвам и излизам от стаята, като едва успявам да си поема дъх.
Не мога да си позволя да избухна в сълзи пред Майкъл! Той ще ме вземе за пълна слабачка!
Или пък ще си помисли, че плача, защото знам нещо, което той не знае. Ще си помисли, че сме видели медицинския му картон и че сме разбрали, че изобщо не става въпрос за ангина пекторис. Че се е касаело за съсирек в мозъка, който не може да бъде опериран — има само един специалист от Чикаго, който обаче е отказал да се заеме със случая на Майкъл заради някаква отколешна вражда между двете болници…