Господи! Докога ще бъркам реалността тук със „Спешно отделение“?!
Оттеглям се в близката чакалня, поемам си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокоя, и присядам до жена на средна възраст, облечена в стара синя жилетка.
— Добре ли си, скъпа? — Вдигам глава и виждам, че ми предлага носна кърпичка. — Събитията тук са доста разтърсващи, така е — отбелязва мило тя, докато аз си духам носа. — Твой роднина ли посещаваш?
— Не, приятел. А вие?
— Съпругът ми Кен — отговаря жената. — Току-що му направиха операция за поставяне на байпас.
— Господи! Много… много съжалявам!
По целия ми гръбначен мозък пролазва студена тръпка, когато си представям как бих се чувствала, ако Люк лежеше тук, в това отделение.
— Ще си живее много добре, ако започне най-сетне да се грижи за себе си — отбелязва тя. — Мъже! Приемат всичко за даденост! — Поклаща глава. — Но когато човек прекрачи този праг, започва да си дава сметка кои са важните неща в живота, не си ли съгласна с мен?
— Абсолютно! — отсичам напълно искрено.
Седим си така известно време, без да говорим, и аз си мисля за Люк. Може би ще трябва да го накарам от време на време да ходи на фитнес. И да яде от онези нискокалорични неща, които намалявали холестерола. Просто за всеки случай.
След известно време жената ми се усмихва и се оттегля, но аз оставам на мястото си. Иска ми се да оставя Майкъл и Люк още малко насаме. Край прозореца зървам двама пациенти в инвалидни колички, със системи в ръцете, да си бъбрят свойски, а по-нататък една крехка старица поздравява щастливо някакви деца, които са вероятно внуците й. Когато ги вижда, лицето й светва и старицата се подмладява най-малко с десетина години. И за мой огромен ужас установявам, че пак съм започнала да подсмърчам.
Две момичета в дънки седят наблизо и едното ми се усмихва съчувствено.
— Мила гледка наистина — казва то.
— Знаете ли какво си мисля? Ако болните имаха възможност да виждат по-често близките си, щяха да се излекуват стотици пъти по-бързо! — изричам пламенно. — Болниците трябва да устроят по една стая за гости на всеки етаж! И така пациентите ще могат да си тръгват излекувани за двойно по-малко време!
— Това е една изключително проницателна забележка! — идва зад мен приятен глас. Обръщам се и зървам много красива лекарка с тъмна коса, която ми се усмихва. — Знаете ли, че едно наскоро проведено в Чикаго изследване доведе до съвсем същите изводи!
— Така ли? — изчервявам се аз, ала не мога да скрия гордостта си. — Е, благодаря! Просто отчитам онова, което виждам.
— Но ние търсим точно такова отношение към пациентите у съвременните лекари! — изтъква лекарката. — Желание да обхванат нещата отвъд обикновените изследвания. Желание да гледат на болниците не само като на пациенти, а и като на живи хора! Да станеш лекар не означава само да си вземеш изпитите и да запомнищ имената на всяка костица. Лекарската професия е свързана с осъзнаването на структурата на човешкото същество — не само физическата му част, но и психическата, и духовната!
Аууу! Направо съм впечатлена! Досега не съм виждала никой лекар във Великобритания да се мота по коридорите и да изнася вдъхновяващи речи за медицинската професия! Обикновено само бягат напред-назад, без да обръщат внимание на никого.
— От малка ли си мечтаете да станете лекарка? — пита ме тя с нова усмивка.
— Аз… ами… не точно… — изричам предпазливо.
Струва ми се малко грубичко да й призная, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума. Пък и в крайна сметка, за да си помислиш за медицина, ти трябват минимум стотици шестици в училище!
Но сега, като се замисля, идеята никак не е лоша! Даже усещам, че започвам да се вълнувам по един странен начин… Седя си аз, терзаеща се от мисълта, че не съм свършила нищо значимо през живота си. Добре де, защо пък да не взема да стана един лекар?! Стотици хора предприемат коренен поврат в кариерата си в средата на живота. Защо да не го направя и аз?! И сега, като се замисля, открай време ме гони неустоимото желание на лекувам и церя. Сигурно у мен има нещо много специално, което тази лекарка веднага е забелязала. Защо иначе ще идва при мен и ще ми предлага да вляза в медицинския бранш?!
Доктор Ребека Блумууд.
Баронеса доктор Ребека Блумууд, доктор по медицина.
Боже, мама ще се пукне от гордост!
Лекарката продължава да си бърбори нещо, обаче аз вече не я слушам. Напълно съм завладяна от идеята как съм облечена в бяла престилка, влизам с делова забързаност в поредната болнична стая, казвам „120 на 60“ или каквото и да е там, а после веднага се изнасям, докато всички наоколо ме гледат с възхищение.