— Знаеш ли какво? — просветва ми накрая, бръквам в чантата си и вадя оттам една книга, която си купих онзи ден. Казва се „Обещанието на живота ви“. — Трябва да помислим как да формулираме брачните си клетви!
— Да ги формулираме ли? — смръщва се той. — Те не са ли едни и същи за всички?
— Нищо подобно! Това е старото схващане! В наши дни всички двойки съставят сами брачните си клетви! Чуй какво пише тук: „Вашите брачни клетви са най-прекрасната възможност да докажете пред света какво значите един за друг. Заедно с обявяването на вашия брак от страна на официалното лице те са гвоздеят на цялата брачна церемония. Затова трябва да бъдат най-красивите и вълнуващи слова, изречени на вашата сватба.“
Вдигам очи към Люк, но забелязвам, че той пак се е втренчил в тъмния прозорец.
— В книгата се казва още, че трябва да си помислим какъв тип двойка сме — не се отказвам аз. — Дали сме наскоро влюбени или другари в златната есен.
Но Люк дори не ме чува. Ясно. Може би трябва да потърся някакъв друг пример. Погледът ми пада на страница, озаглавена „Сватба през лятото“, което никак не е зле за нашия случай.
— „Както розите разцъфват през лятото, така разцъфва и моята любов към теб. Както настъпват белите облаци над главите ни, така настъпва и моята любов към теб“ — чета на глас.
Тук обаче се смръщвам. Май това няма да стане. Прелиствам още няколко страници, като тук-таме се зачитам.
„Ти ми помогна да преодолея болката от възстановяването…“
„Макар да си в затвора за убийство, нашата любов ще свети като маяк…“
— Я чуй това! — подскачам внезапно. — Това тук е за влюбени от училищната скамейка! „Погледите ни се срещнаха в час по математика. И кой можеше да каже тогава, че тригонометрията ще доведе до сватбени камбани?“
— Погледите ни се срещнаха по време на една пренаселена пресконференция — обажда се неочаквано Люк. — Кой можеше да каже тогава, че любовта ни ще разцъфти, докато аз обявявах вълнуващите новини за новите тръстови облигации за инвестиране в европейски компании с трасирани операции, фиксиран растеж на цените и остатъчни премии през първоначалния отчетен период?!
— Люк…
Окей. Може би сега не е моментът за брачни клетви. Затварям книгата и поглеждам притеснено Люк.
— Добре ли си?
— Напълно.
— За Майкъл ли се притесняваш? — питам и му хващам ръката. — Защото аз съм напълно сигурна, че той ще се оправи! Честна дума! Нали го чу какво каза? Било е просто предупреждение за събуждане.
Настъпва тишина. А после Люк извръща глава към мен и завява:
— Докато теб те нямаше, аз се запознах с родителите на човека от съседната на Майкъл стая. Миналата седмица получил инфаркт. И знаеш ли на колко години е бил?
— На колко? — настръхвам с ужас аз.
— На тридесет и три!
— Господи! Ама това е кошмарно!
Люк е само с една година по-голям.
— Човекът е търговец на ценни книжа. И доколкото схванах, бизнесът му преуспява — отбелязва Люк и издиша много бавно. — Това те кара да се замислиш за не едно и две неща, нали? Да се замислиш за начина, по който прекарваш живота си. И да се питаш…
— Да… — издишам и аз и не смея да кажа нищо повече.
Никога досега не съм чувала Люк да говори по този начин. Обикновено, ако аз започна разговор по темата за живота и неговото значение (което, между нас казано, не правя много често), той или махва пренебрежително с ръка, или обръща всичко на шега. И досега не съм го чувала да си признава, че изпитва най-малкото съмнение относно начина, по който живее живота си. Затова в този момент много ми се приисква да му кажа нещо окуражаващо и да го подтикна да продължи, но да ви призная, малко се притеснявам да не изрека нещо не на място и така напълно да го откажа да разкрие душата си.
И ето, че той отново се втренчва невиждащо през прозореца.
— Какво си мислиш в момента? — опипвам меко почвата аз.
— И аз не знам — отговаря той след известна пауза. — Може би в даден момент човек все пак започва да гледа по различен начин на нещата около себе си.
И той ме поглежда в очите. И за момент ми се струва, че прозирам дълбоко в душата му — че съзирам някаква частица от него, която съм имала възможност да зърна изключително рядко. Една по-мека, по-спокойна и по-уязвима частица, която всеки от нас таи дълбоко в себе си.
Но после той примигва — и все едно щраква капака на фотографска бленда. И се връща обратно в нормалното си състояние. Придобива обичайния си делови, леко студен вид. Възвръща си обичайната самоувереност.
— Както и да е. Радвам се, че двамата с Майкъл успяхме да изгладим различията си — отсича и отпива вода от бутилката, която носи.