(в) На баща ми ГРЕЪМ БЛУМУУД оставям комплекта си за шах, компактдисковете си с класическа музика, които той ми подари за Коледа, сакчето си от „Бил Амберг“, настолната си лампа от титан и недовършения ръкопис на книгата ми „Управлявайте парите си чрез стратегията на Беки Блумууд“, с което му прехвърлям и всичките авторски права.
(г) На приятеля ми ДАНИ КОВИЦ оставям всичките си броеве на британското издание на „Вог“[3], вулканичната ми лампа, ръчно изработеното си дънково сако и моята сокоизстисквачка.
(д) На приятелката си ЕРИН ГЕЙЛЪР оставям кашмирения си джемпър, вечерната си рокля на „Дона Карън“, всичките си рокли на „Бетси Джонсън“ и фуркетите за коса на „Луи Вюитон“.
ТРЕТО: Всички останали мои пари, имущество и имоти от какъвто и да било характер, с изключение на някакви дрехи, отпкрити случайно в торбички на дъното на гардероба[4], оставям на ЛЮК ДЖЕЙМС БРАНДЪН.
[1] Освен ако не предпочита новата ми чанта на „Дона Карън“ с дългите дръжки.
[2] Както и ключодържателя ми от „Тифани“, който загубих, но трябва да е все някъде из апартамента.
[3] Плюс всички останали списания, които ще купя от този момент нататък.
[4] От които трябва да се освободи дискретно и в пълна тайна.
Десет
Лоши времена ни сполетяха.
По-точно казано — кошмарни. Откакто зърна онази статия във вестника, Люк се затвори изцяло в себе си. Непрекъснато мълчи. Отказва да говори за проблема, отказва да говори за каквото и да било. Атмосферата в апартамента ни се нажежава все повече и аз просто нямам представа как да оправя нещата! Преди няколко дена купих малко ароматерапевтични свещи, обаче те не миришеха на нищо друго, освен на восъка, от който са направени. А вчера се заех да пренаредя мебелите, за да направя обстановката по-фън шуй, по-хармонична, с други думи. Ала за нещастие Люк се появи в дневната точно когато бях забила крака на дивана в DVD плейъра, така че не остана особено впечатлен.
Господи, защо не сподели с мен какво го вълнува?! Нали така правят по телевизионните сериали! Но всеки път, когато кажа: „Искаш ли да поговорим?“ и потупам подканящо дивана до себе си, вместо да отговори: „Добре, Беки, трябва да обсъдя с теб няколко проблема“, той просто не ми обръща внимание или ми изтърсва нещо от рода на че сме свършили кафето.
Знам, че на няколко пъти се опита да се свърже с майка си, обаче на пациентите в онази тъпа швейцарска болница не им разрешават да ползват мобилните си телефони, така че не успя да говори с нея. Знам също така, че говори с Майкъл няколко пъти. И че асистентката, която бе препратена на работа във фондация „Елинор Шърман“, вече е върната на редовното си място в „Брандън Къмюникейшънс“. Но когато се осмелих да го попитам нещо по този въпрос, той стисна уста и отказа да каже каквото и да било. Имам чувството, че просто не може да събере сили да си признае, че всичко това се случва.
Единственото нещо, което засега върви добре, е подготовката за сватбата. Двете с Робин проведохме няколко срещи с вътрешния дизайнер, чийто идеи за оформлението на залата са буквално фантастични. После ходихме да дегустираме десертите в „Плаза“ и аз едва не припаднах, когато се изправих пред удивителните, неземни пудинги, от които трябваше да избирам. И през цялото това време се лееше шампанско и сервитьорите само се чудеха как да ни угодят и към мен се отнасяха като към истинска принцеса…
Но ако трябва да бъда наистина честна, дори и това не успява да ме накара да се отпусна и да се чувствам истински щастлива. И докато си стоя блажено на масата и ми сервират пържени праскови с мус пистачо и сиропирани бишкоти в позлатени чинии, не мога да пренебрегна чувството за вина, което прилича на мънички светкавици, проникващи до мен през дебело одеяло.
Мисля, че значително ще се успокоя, когато съобщя новината на мама.
Така де. Не че имам някаква причина да се чувствам виновна. Какво можех да направя, щом са заминали за Лейк Дистрикт?! Защо да прекъсвам и развалям хубавата им, заслужена почивка?! И без това утре се връщат. И знаете ли какво ще направя тогава? Просто ще вдигна телефона и спокойно ще й обясня, че оценявам всичко, което е направила във връзка със сватбата, и че това не означава, че съм неблагодарна, но че просто съм решила…
Не. Че двамата с Люк сме решили…
Не. Че Елинор е била така добра да предложи… Че ние сме решили да приемем…
О, Господи! Само като си помисля за този разговор, и всичко в мен се преобръща!
Знаете ли какво? Засега няма да мисля по този вълрос. Пък и не искам да звуча грубо и суховато. Много по-добре е да изчакам момента и да говоря спонтанно.