Когато пристигам в „Барнис“, заварвам Кристина да подрежда закачалки с вечерни сака.
— Здрасти! — поздравява ме тя, когато влизам. — Подписа ли онези поръчки, които ти дадох?
— Какво? — поглеждам я разсеяно. — О, извинявай! Забравих. Ще го направя днес.
— Беки! — Кристина се приближава към мен и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?
— Много съм добре. Просто… не знам… Тази сватба…
— Снощи видях Индия от булчинския щанд. Каза ми, че си резервирала рокля на Ричард Тайлър, вярно ли е?
— Всъщност, да.
— Но защо ми се струва, че вчера спомена пред Ерин за някаква рокля на Вера Уонг?
Отклонявам погледа си от нея и започвам да си играя с ципа на чантата си.
— Ами, така е. Резервирала съм повечко рокли.
— Колко по-точно?
— Четири — отговарям след кратка пауза. Няма смисъл да й казвам за роклята в „Клайнфелд“.
Кристина отмята глава и се разсмива.
— Беки, но ти не можеш да облечеш повече от една рокля! В крайна сметка все ще трябва да се спреш на някоя, разбираш ли това?
— Да, прекрасно го разбирам — отвръщам немощно аз и изчезвам в пробната си, преди тя да е успяла да каже каквото и да било друго.
Първата ми клиентка е Лоръл, която е дошла, защото е поканена на корпоративен уикенд с ежедневно облекло, а нейната идея за ежедневно облекло се състои от чифт изискани панталони и тениска на „Хейнс“.
— Изглеждаш ми направо скапана! — отбелязва тя, когато се появява при мен. — Какво не е наред?
— Нищо — усмихвам се лъчезарно аз. — Просто в момента съм доста заета с разни неща.
— Да не си се скарала с майка си?
Вдигам рязко глава и отговарям предпазливо:
— Не. Откъде ти хрумна точно това?
— Това е част от ситуацията — отвръща небрежно тя, докато си съблича сакото. — Всички бъдещи булки се карат с майките си. Ако не е за самата церемония, ще бъде за аранжировката на цветята. Навремето аз запокитих по моята майка цедката за чай, защото бе задраскала от списъка ми трима от моите гости, без да ме попита.
— Така ли? Но после сигурно сте се сдобрили, нали?!
— После не си говорихме цели пет години.
— Пет години?! — ахвам ужасено аз. — И само заради една сватба?!
— Беки, няма такова нещо като само една сватба! — отбелязва поучително Лоръл. Взема един кашмирен пуловер и отбелязва: — Това определено ми харесва!
— Мммм… — промучавам разсеяно. Боже, вече наистина започвам да се притеснявам!
Ами ако се скараме с мама? Ако се скараме непоправимо? Ами ако тя наистина се обиди и заяви, че не желае да ме вижда никога повече? А когато с Люк си имаме деца, те никога няма да познават баба си и дядо си. И на всяка Коледа ще купуват подаръци за баба и дядо Блумууд, просто за всеки случай, обаче на всяка Коледа подаръците ще остават неотворени под елхата и ние дискретно ще ги скриваме от децата. А когато някой ден дъщеря ни ме попита: „Мамо, защо баба Блумууд ни мрази?“, аз ще бъда принудена да преглътна сълзите си и да й отговоря: „Скъпа, тя не ни мрази. Тя просто…“
— Беки? Добре ли си?
Връщам се рязко в настоящето и осъзнавам, че Лоръл се е вторачила загрижено в мен.
— Честно да ти кажа, наистина не приличаш на себе си. Може би имаш нужда от малко отпуска.
— Много съм си добре! Честна дума! — отвръщам и си залепям професионалната усмивка. — Така… А това са полите, които имах предвид… Ако пробваш тази бежовата с мръснобялата блузка…
Докато Доръл пробва различни дрехи, аз си седя на стола, кимам и от време на време правя по някой коментар, докато същевременно мисълта ми непрекъснато се връща към мама. И усещам, че съм затънала до колене в кашата; че вече съм изгубила всякаква способност да преценявам разумно нещата. Дали тя ще се ядоса, когато й разкажа за приготовленията в „Плаза“? Дали няма да се ядоса? Въобще не съм в състояние да преценя.
От друга страна, нали по Коледа стана нещо подобно! Мислех си, че мама ще бъде съкрушена, когато й заявя, че двамата с Люк не възнамеряваме да се прибираме у дома, и ми отне цяла вечност, докато събера куража да й го съобщя. Но за мое изумление тя го прие наистина много спокойно и ми каза, че двамата с татко и без това ще си прекарат чудесно с Джанис и Мартин и че не трябва да се притеснявам. Та може би и сега ще стане същото. Когато й обясня цялата ситуация, тя ще ми каже: „О, скъпа, не се притеснявай толкова! Разбира се, че ще се ожениш там, където ти желаеш!“
Или пък ще избухне в сълзи, ще се възмути как мога така да бъда толкова подмолна и че е по-добре да умре, отколкото да се появи в „Плаза“.
— И знаеш ли какво получих по пощата?! Онази малка кучка ме съди! Можеш ли да повярваш само?! Тя да съди мен!