— Лоръл! — стискам й ръката аз. — Пожелавам ти и ти да бъдеш щастлива!
Лоръл е сред най-любимите ми хора в целия свят. Този неин тъп съпруг има голям късмет, че не ме е срещал — иначе ще го науча аз него!
Когато тя си тръгва, аз преглеждам графика си за деня и установявам, че имам един час до следващата клиентка, затова решавам да се поразходя до булчинския щанд, за да погледна отново роклята си. Със сигурност ще бъде или тя, или онази на Вера Уонг. В краен случай другата — на Трейси Конъп.
Определено една от трите. Напълно сигурно.
Когато излизам отново при дрехите, спирам изненадана. Дани е още там. Застанал е до закачалка с блузки и опипва небрежно една от тях. Но какво прави още тук, за Бога?! Питам се дали да не го извикам с мен да огледаме роклята ми, а после да изпием по едно капучино заедно. Ала за мое изумление точно в този момент той се оглежда страхливо, навежда се и бръква в сакчето до краката си. Изважда тениска с блестящи ръкави, при това сложена на закачалка. Набутва я при останалите блузки, пак се оглежда и пак вади тениска.
Стоя и го гледам като паднала от Марс. Но какво си мисли, че прави този човек?!
Пак се оглежда. Пак бръква в сакчето. И пак изважда нещо — този път ламиниран знак, който закрепва в началото на редицата закачалки.
Ама какво е решил да прави този човек, за Бога?!
— Дани! — виквам и хуквам към него.
— А? — Обръща се подплашено той, вижда ме и поставя пръст на уста: — Шшшт! Господи, Беки!
— Но какво правиш с тези тениски тук?! — просъсквам аз.
— Застраховам се.
— Какво имаш предвид с това „застраховам се“?
Той кимва с глава по посока на ламинирания знак и аз се зачитам изумено:
— Не всички са на закачалки със знака на „Барнис“ — отбелязва шепнешком Дани, — но предполагам, че в случая няма значение.
— Дани, но ти нямаш право да правиш такова нещо! Не можеш просто да влезеш и да си изложиш стоката на закачалките на магазина!
— Ето, че го правя.
— Но…
— Просто нямам друг избор, разбираш ли ме? — извръща глава към мен той. — Рандал вече е тръгнал за насам и очаква да се запознае с колекцията на Дани Ковиц в „Барнис“.
Аз се опулвам ужасено в него.
— Нали каза, че той никога няма да тръгне да проверява?!
— Да, ако зависеше от него, никога не би тръгнал! — изсумтява презрително Дани. — Ама онази негова тъпа приятелка не може, докато не си навре носа! До този момент не проявяваше към мен абсолютно никакъв интерес, все едно не съществувам, но щом чула думата „Барнис“, веднага започнала да опява на Рандал, че трябва да подкрепи брат си! Затова Рандал трябвало да отиде до „Барнис“ още на другия ден и да й купи нещо от мен! Представяш ли си?! И макар че ги убеждавах, че няма нужда, че и без това са достатъчно любезни към мен, те вече са си го наумили! А щом брат ми веднъж си науми нещо, няма отърване! Така че няма начин да не намине и да погледне какво става. И заради тях не можах да мигна цяла нощ — не съм си вдигнал задника от машината, за да ги ушия тези тениски!
— Всичко това си направил само за една нощ?! — недоверчиво прошепвам аз и пипвам една от тениските му. И парченце кожа веднага пада на пода.
— Е, може би не успях да ги изпипам докрай, така, както аз си знам, но… — защитава се Дани. — Просто не ги мърдай много, става ли?! — И започва да брои закачалките: — Две… четири… шест… осем… десет. Смятам, че са напълно достатъчни.
— Дани… — Оглеждам се и забелязвам, че Клара, една от продавачките, ни гледа особено. — Здрасти! — махвам й весело. — Просто… помагам на един мой клиент… за неговата приятелка… — Клара ни дарява с още един подозрителен поглед, но после решава да се оттегли. — Тази работа няма да стане! — прошепвам аз, когато колежката се отдалечава. — Ще се наложи да ги махнеш оттук! Даое не трябва да се намират на този етаж, ако питаш мен!
— Трябват ми само две минути! — поглежда ме умолително той. — Това е всичко! Две минути, за да може да влезе, да види знака и да си тръгне. Хайде де, Беки! Никой дори няма да… — Замръзва на мястото си. — Ето го!
Проследявам погледа на Дани и виждам как брат му Рандал върви право към нас.
Вероятно за хиляден път си задавам въпроса как е възможно Рандал и Дани да произхождат от едни и същи родители. Колкото Дани е жилав и висиляк, толкова Рандал изпълва преобилно официалния си костюм и отказва да се прости с постоянното си сърдито изражение.
— Здравей, Даниел! — поздравява сериозно той, а после се обръща към мен: — Беки!
— Здрасти, Рандал! — отвръщам и си залепям (надявам се) естествена усмивка. — Как си?