— Ето ги и тях! — изрича триумфално Дани, отдалечава се леко от закачалката и показва тениските си. — Моята колекция. В „Барнис“! Точно както ти казах.
— Да, виждам — отсича Рандал и впива поглед в дрехите на закачалките. Настъпва напрегната тишина, през която у мен все повече нараства подозрението, че той всеки момент ще вдигне ядосано глава и ще попита брат си как не го е срам да го разиграва… Обаче Рандал не отронва и думица. И аз шокирано си давам сметка, че е напълно и безвъзвратно измамен.
От друга страна обаче, защо да се изненадвам толкова? Та дрехите на Дани в никакъв случай не изглеждат не на място тук!
— Е, поздравления! — казва накрая Рандал. — Това си е истинско постижение! — Потупва непохватно брат си по гърба, а после се обръща към мен: — Е, продават ли се добре?
— О… ами… да! — изричам стреснато. — Много се търсят, доколкото знам.
— И по колко се продават? — пита и протяга ръка към една тениска, а ние с Дани неволно затаяваме дъх. Наблюдаваме с все по-нарастващо притеснение как той търси етикета, а после вдига смръщения си поглед към нас. — Ама тук не виждам никакъв етикет!
— Това е, защото те… току-що ги подредихме — чувам се да изричам бързичко. — Но доколкото си спомням, цената им е около… хм… осемдесет и девет долара.
— Ясно — кимва Рандал, отново измамен. — Е, никога не съм разбирал нещо от висша мода…
— Разправяй го на мен! — прошепва Дани в ухото ми.
— Но щом се продават, значи имат някаква стойност. Даниел, свалям ти шапка! — Взема друга тениска, с вълнообразно деколте и я поглежда с истински ужас. — Но коя от всичките да избера?
— О, няма смисъл да купуваш! — обажда се веднага Дани. — аз ще ти ушия една… Като… като подарък! Поне това мога да…
— Настоявам! — отсича Рандал. — Ако не мога да помогна на собствения си брат…
— Рандал, моля те! — В гласа на Дани вече се усеща абсолютна искреност. — Позволи ми да ти направя поне един подарък! Това е най-малкото, което мога да сторя за теб след всичките тези години, в които си ми помагал! Моля те!
— Е, щом толкова настояваш — свива накрая рамене Рандал. После поглежда часовника си и отсича: — Е, вече трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме и с теб, Беки!
— Ще те изпратя до асансьора — казва Дани и ме поглежда, сияещ от щастие.
Когато двамата се отдалечават, ми идва да се изкискам от облекчение. Божичко, на косъм бяхме! Просто не мога да повярвам, че се отървахме толкова лесно!
— Хей! — долита зад мен глас. — Я виж тези тук! Нова са, нали? — И над рамото ми се появява ръка с изящен маникюр, която взема една от тениските на Дани, преди да успея да направя каквото и да било. Това е Лиза Фарли — сладичка, но абсолютно тъпа клиентка на Ерин. На около двадесет и две е, очевидно не работи нищо и винаги говори първото, което й дойде на устата, без да й пука, че може да обиди някого. (Веднъж съвсем невинно запита Ерин: „Не се ли притесняваш, като имаш такава странна уста?“
А ето, че сега същата тази глупачка държи тениската на Дани и я поставя върху себе си, оглеждайки я отгоре додолу.
Мамка му! Трябваше веднага да ги сваля от закачалката!
— Здрасти, Беки! — изчуруликва безгрижно тя. — Ей, ама това е много готино! Не съм виждала такива досега!
— Всъщност — побързвам да се намеся, — те все още не се продават. Даже аз… трябва да… хммм… да ги сваля оттук. — И се опитвам да изтръгна тениската от ръцете й, обаче тя я дръпва.
— Само ще се погледна в огледалото. Ей, Трейси, какво ще кажеш?
Към нас върви още едно момиче, облечено в ново сако на „Диор“.
— За кое?
— За тези нови тениски. Готини са, нали? — И взема още една, която подава на Трейси.
— Бихте ли били така добри да ми ги върнете… — започвам безпомощно.
— Но тази е страхотна!
Двете вече претърсват чевръсто закачалките, ала бедните тениски просто не могат да понесат подобно напрежение. Подгъвите им започват да се разшиват, мъниста, пайети и всякакви други украси валят на пода и всичко се превръща в пълен хаос.
— Опа! Но този подгъв се разпра! — вдига ужасено към мен поглед Лиза. — Беки, той сам си се разпра! Аз не съм направила нищо!
— Няма проблеми — изричам немощно.
— Да не би просто да са такива? Ей, Кристина! — виква внезапно Лиза. — Тази нова линия е много шик!
Кристина ли?!
Завъртам се на пета и усещам, че в стомаха ми всичко се надига. Кристина стои на входа на нашия отдел и разговаря с началник „Личен състав“.
— Каква нова линия? — вдига изненадано глава тя. — О, здрасти, Беки!
Мамка му! Трябва веднага да сложа край на този разговор!