— Беки, смятам, че все пак трябва да си поговорим — обажда се най-сетне Кристина и ме поглежда проницателно. — Ерин, би ли разчистила тази бъркотия, ако обичаш? И ни извини пред Карла. А ти, Беки, идваш веднага с мен!
Влизаме в елегантния офис на Кристина, обзаведен с бежови кожени мебели, и затваряме вратата. Тя се обръща и за един кошмарен миг имам чувството, че ще ми се развика. Но вместо това тя ми прави знак да седна и ме поглежда продължително и внимателно.
— Как се чувстваш, Беки?
— Много добре!
— Аха. Значи добре. Разбирам — отбелязва Кристина и кимва скептично. — А какво става с живота ти точно в този момент?
— Нищо особено — отвръщам весело. — Нали знаеш, все същата стара…
— Сватбените приготовления вървят ли добре?
— Да! — отсичам веднага. — Вървят отлично! Абсолютно никакви проблеми!
— Ясно. — Кристина замълчава за момент и започва да почуква зъбите си с химикала. — Доколкото знам, наскоро ходи на посещение на твой приятел в болницата. Кой беше той, я ми припомни?
— А, да. Това беше… един приятел на Люк, ако трябва да бъда по-точна. Казва се Майкъл. Беше получил сърдечна криза.
— Сигурно е било голям шок за теб.
Този път е мой ред да замълча.
— Да… може би си права — отвръщам накрая, като прокарвам пръст по страничната облегалка на фотьойла. — Особено за Люк. Двамата винаги са били много близки, но напоследък нещо се бяха скарали и Люк вече бе започнал да страда от чувство за вина. Та когато ни съобщиха за случилото се с Майкъл… искам да кажа, че ако беше умрял, Люк никога нямаше да може да… — не довършвам и потърквам лицето си, усещайки как старите страхове отново ме завладяват. — Да не говорим и за обтегнатите отношения между Люк и майка му, което изобщо не му помага. Тя само го изпорзва, буквално го изцеди, ако трябва да бъда по-точна. И сега той се чувства предаден от нея. Обаче отказва да говори с мен по тоя въпрос. — Гласът ми започва да притеперва. — В момента отказва да говори с мен за каквото и да било. Нито за сватбата, нито дори за медения месец… Даже и за това къде ще се местим да живеем! Наясно сме, че ни гонят от апартамента, а още дори не сме започнали да си търсим нова квартира! И изобщо нямам представа кога ще започнем да търсим!
И за мой огромен ужас по бузата ми се стича сълза и достига до носа ми. Откъде се взе пък това?!
— Но като изключим всичко това, иначе всичко при теб е наред, така ли? — отбелязва саркастично Кристина.
— Ами да! — изтривам сълзите си аз. — Като изключим това, всичко е страхотно!
— Беки! — поклаща глава шефката ми. — Това изобщо не е добре! Искам да си вземеш малко отпуска! И без това ти се полага такава.
— Но аз нямам нужда от отпуска!
— Забелязах, че от известно време си доста напрегната, обаче нямах никаква представа, че нещата са чак толкова зле. Едва когато Лоръл дойде при мен тази сутрин, за да ми говори за теб…
— Лоръл ли?! — изумявам се аз.
— Да, тя също се притеснява за теб. Каза ми, че според нея си си изгубила така характерния за теб блясък. Дори и Ерин го е забелязала. Сподели с мен, че вчера ти е споменала за разпродажбата на модели на Кейт Спейд, но ти изобщо не си обърнала внимание. Това изобщо не е онази Беки, която някога наех на работа тук!
— Да не би да ме уволняваш? — изричам тъжно.
— Нищо подобно! Аз не те уволнявам! Аз се притеснявам за теб! Беки, цялата тази комбинация от събития, за които ми спомена: вашия приятел… и Люк… и апартамента…
Взема близката бутилка минерална вода, налива две чаши и ми подава едната.
— И това май не е всичко, а! Права ли съм?
— Какво искаш да кажеш? — заставам аз нащрек.
— Подозирам, че е възникнало и друго усложнение, за което не ми споменаваш. Нещо, което е свързано със сватбата ти. — Тя впива очи в моите и пита настойчиво: — Права ли съм?
Господи боже мой!
Но как е разбрала? Бях толкова предпазлива! Бях толкова…
— Кажи ми, права ли съм?! — не се отказва Кристина, но тонът й е значително смекчен.
В продължение на няколко секунди аз изобщо не реагирам. Накрая много бавно кимвам в знак на съгласие.
Боже, какво облекчение да споделя с някого тази кошмарна тайна!
— И как разбра? — питам, като се облягам безпомощно назад във фотьойла си.
— Лоръл ми каза.
— Лоръл ли?! — подскачам шокирано. — Ама аз никога…
— Каза ми, че е напълно очевидно. Освен това си се изпуснала за някои неща… Нали знаеш, пазенето на тайни не винаги е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.
— Но аз просто… мозъкът ми не го побира… Как е възможно да знаеш! Не съм посмяла да го споделя с никого! — Отмятам косата си от разгорещеното си лице и добавям: — Кой знае сега как ми се смееш!