— Никой не ти се смее — уверява ме Кристина. — И никой не ти мисли лошото.
— Никога не съм мислела, че нещата ще стигнат чак толкова далеч!
— Разбира се, че не си! Затова не се обвинявай!
— Но грешката е изцяло моя!
— Не е вярно! Подобни неща се случват непрекъснато!
— Непрекъснато ли?!
— Естествено! Всички булки се карат с майките си преди сватбата! И ти нито си първата, нищо ще бъдеш последната!
Вторачвам се объркано в нея. Но какво ми говори тя?!
— Прекрасно разбирам под какво напрежение се намираш — отбелязва Кристина и ме поглежда съчувствено. — Особено ако двете с майка ти винаги сте се разбирали досега.
Значи Кристина си мисли…
И в този момент осъзнавам, че тя очаква моя отговор.
— Ох… ами… да! — преглъщам. — Всичко е много… трудно.
Кристина кимва с разбиране, като че ли току-що съм потвърдила всичките й подозрения.
— Беки, не можеш да се оплачеш, че често ти давам съвети, нали?
— Е, ами… така е.
— Но този път искам да ме послушаш! Искам да запомниш едно нещо: това е твоята сватба! Не сватбата на майка ти. Това е сватбата на Беки и Люк, а този ден е един-единствен в живота на всеки човек! Така че направи я така, както ти желаеш! Защото, повярвай ми, че ако се огънеш, ще съжаляваш цял живот!
— Хммм… Обаче въпросът е, че… — преглъщам на сухо. — Нещата не са чак толкова прости…
— Напротив, съвсем простички са! Абсолютно простичи! Беки, това е твоята сватба! Това е твоята сватба, момиче!
Гласът й звучи ясно, изпълнен е с много чувство и разбиране и чашата ми застива насред пътя към устата ми. Поглеждам я и внезапно съзирам как облаците постепенно се разкъсват и слънцето се показва.
Това е моята сватба! До този момент не бях гледала на нещата по този начин.
Това не е сватбата на мама. Не е и сватбата на Елинор! Сватбата си е изцяло моя!
— Много е лесно дъщерята да падне в капана на желанията на майка си от чувство за дълг и за да й угоди — казва в този момент Кристина. — И този инстинкт е напълно естествен, абсолютно благороден. Ала понякога човек трябва да поставя себе си на първо място. Когато аз се омъжвах…
— Ти си била омъжена?! — възкликвам изненадано. — Нямах представа.
— Да, преди много време. Но не се получи. Може би една от причините за разпадането на брака ми бе в самата сватба — от самия спомен за нея ми се повръщаше! От тържествената музика по време на процесията до брачните клетви, които майка ми държеше да напише собственоръчно. — Ръката на Кристина се стяга от напрежение около една пластмасова бъркалка. — От отровносините коктейли до онази отвратителна, гадна рокля…
— Божичко! Ама това е наистина ужасно!
— Но всичко вече е минало. — Бъркалката в ръката й се счупва на две и тя ми се усмихва малко сконфузено. — Както и да е. Не забравяй какво ти казах! Това е твоят ден. Твоят и на Люк! Направи го така, както на теб ти харесва и изобщо не допускай да се чувстваш виновна за това! Ах, да, и Беки?
— Да?
— Помни също така, че и ти, и майка ти сте възрастни хора. Така че, проведете сериозен разговор като между двама възрастни, зрели хора. — Тук тя повдига вежди и добавя: — Нищо чудно резултатите от него и да те изненадат!
Боже, Кристина е напълно права! Абсолютно права!
Вървя си аз към дома и разсъждавам и нещата постепенно ми се изясняват. И съзнавам, че целият ми подход към тази сватба се е променил. Усещам се изпълнена с нова, силна решимост. Това е моята сватба! Това е моят ден! И ако искам да се омъжа в Ню Йорк, значи ще се омъжа в Ню Йорк и точка! И ако искам да облека роклята на Вера Уонг, значи ще облека роклята на Вера Уонг и точка! Истински абсурд е човек да изпитва вина за такива неща!
Вече отлагам сериозния разговор с мама прекалено дълго. Така де, каква всъщност очаквам да бъде реакцията й? Да избухне в сълзи ли? И двете сме вече възрастни хора. Ще проведем разумен разговор като между двама възрастни, зрели хора, аз ще изложа своята гледна точка и всичко ще се изясни веднъж завинаги. Боже, чувствам се на седмото небе! Най-сетне се чувствам свободна! Ще й се обадя веднага, още на минутата!
Влизам с бодра крачка в спалнята, хвърлям си чантата на леглото и набирам номера в Англия.
— Здрасти, тате! — изричам, когато той вдига телефона. — Мама там ли е? Трябва да говоря нещо с нея. Много важно е!
Поглеждам се в огледалато и се чувствам като говорителка по Ен Би Си — делова, овладяна, напълно контролираща ситуацията.
— Беки? — обажда се объркано татко. — Добре ли си?
— Много съм добре — отговарям. — Просто се налага да обсъдя няколко неща с мама.