Когато татко оставя слушалката, аз си поемам дълбоко дъх и отмятам назад коса, чувствайки се внезапно пораснала. Ето ме сега тук, готова всеки момент да проведа сериозен разговор като възрастен човек с моята майка — вероятно първия такъв в целия ми живот.
— Здравей, миличка!
— Здрасти, мамо! — Поемам си дълбоко дъх. Ето, че започвам… Спокойна и зряла… — Мамо…
— О, Беки, радвам се, че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна. Никога няма да познаеш кого видяхме в Лейк Дистрикт!
— Кого?
— Леля ти Зани! Помниш ли как някога обичаше да си слагаш всичките й стари бижута? И да й обуваш обувките? Много се смяхме, като си спомнихме каква картинка представляваше само — с онези големи обувки и цялата окичена с огърлици…
— Мамо, трябва да говоря с теб за нещо много важно!
— И представяш ли си, бакалинът в селото им си е все същият! Онзи, който ти продаваше ягодов крем. Помниш ли как веднъж преяде с такъв крем и много те боля стомахчето? И на този спомен се смяхме.
— Мамо…
— А семейство Тавъртън все още живеят в същата къща… но…
— Какво?
— Опасявам се, скъпа, че… магарето Керът е… — мама снишава глас — отишло в магарешкия рай. Но пък и то беше много старо вече, горкото, така че сигурно е много щастливо там…
Но това е пълен абсурд! Аз изобщо не се чувствам като възрастен човек! В момента се чувствам като шестгодишно момиченце!
— Всички ти изпращат много поздрави, миличка! — изрича мама накрая и слава богу слага край на спомените си. — И, разбира се, всички ще дойдат на сватбата! Така. Татко ти ми каза, че си искала да говориш с мен за нещо.
— Аз… — прочиствам си гърлото и внезапно си давам сметка за настаналата тишина по трасето, за огромното разстояние между нас. — Ами, исках да… хмм…
Господи! Устните ми треперят, а обиграният ми новинарски глас се е превърнал в прасешко нервно квичене.
— Какво става, Беки? — повишава мама загрижено глас. — Да не би нещо да не е наред?
— Нищо подобно! Аз просто исках… исках…
Боже, няма никакъв смисъл!
Знам, че Кристина е напълно права. Знам, че няма никакъв смисъл да подхранвам чувството си за вина. Знам, че това е моята сватба и би трябвало да си я направя там, където аз искам. Пък и не карам мама и татко да ми плащат, нали?! Не искам от тях никакви усилия!
Въпреки това…
Не мога да кажа на мама, че съм решила да се оженя в хотел „Плаза“, ей така, по телефона. Просто не мога да го направя!
— Щеше ми се да дойда да ви видя! — чувам се да изричам, без да мисля. — Това исках да ти кажа. Идвам си у дома!
----------------------------------------------------------------------------
Мис Ребека Блумууд
Западна 11-та улица № 251, ап. Б
Ню Йорк
18 април 2002 г.
Скъпа мис Блумууд,
благодаря Ви за писмото от 16 април във връзка с Вашето завещание. Потвърждавам, че в точка втора, подточка „д“ добавихме и текста: „И също новите ми дънкови ботуши с високи токове“, както вие пожелахте.
С най-добри пожелания:
Единадесет
Веднага щом зървам мама, притеснението отново ме сграбчва. Тя стои до татко в Терминал 4 и оглежда пристигащите и веднага щом ме вижда, лицето й просветва със смесица от радост и тревога. Беше доста шокирана, когато й казах, че ще си дойда вкъщи без Люк — всъщност, наложи ми се няколко пъти да повторя, че между нас всичко е наред.
После ми се наложи да я уверя, че не съм била уволнена от работа.
А после — да обещая, че не ме гонят международните кредитни акули.
Да ви кажа честно, като се замисля какви глупости надробих през последните няколко години, не мога да не почувствам поне мъничко вина заради всичко, което преживяха родителите ми заради мен.
— Беки! Греъм, ето я и нея! — Мама се спуска напред и разбутва с лакти едно семейство с тюрбани на главата. — Беки, миличка! Как си? Как е Люк? Всичко наред ли е?
— Здравей, мамо! — поздравявам я аз и я прегръщам топло. — Аз съм добре. А Люк ви изпраща сърдечните си поздрави! Всичко при нас е абсолютно наред!
С изключение на едно мъничко проблемче — от известно време планирам голяма сватба в Ню Йорк зад вашия гръб.
„Стига!“ — заповядвам категорично на мозъка си, докато татко ме целува и поема количката ми. Няма смисъл да споменавам този проблем засега. Няма смисъл дори и да мисля за него. Ще повдигна въпроса по-късно, когато седнем удобно вкъщи и когато разговорът се насочи от само себе си в тази посока.
Което няма начин да не се случи.