„Е, Беки, още ли обмисляш варианта да се ожениш в Америка?“
„Ами, мамо, странно е, че го казваш, но…“
Именно. Ще изчакам точно такава възможност.
Ала въпреки че се държа максимално отпуснато и спокойно, не съм в състояние да мисля за нищо друго. И докато мама и татко търсят колата, докато спорят накъде е изходът от аерогарата, докато обсъждат дали цената за паркинга от 3.60 лири на час е разумна, аз усещам някаква тревожна топка в стомаха си, която се свива непоносимо всеки път, когато някой спомене думите „сватба“, „Люк“, „Ню Йорк“ и „Америка“ дори и мимоходом.
Точно като онзи път, когато казах на родителите си, че ще се явявам на изпит по математика за напреднали. Съседчето Том ходеше на курсове по математика за този изпит и майка му Джанис се фукаше много с това, затова аз бях принудена да кажа на мама и татко, че и аз ще се явявам на този изпит. Обаче после изпитите започнаха и аз трябваше да се престоря, че отивам да ме изпитват (вместо това прекарах три часа в магазин „Топшоп“). А когато резултатите излязоха, те започнаха да ме питат: „Колко получи по математика за напреднали?“
И затова трябваше да изляза с номера, че изпитите по математика се проверяват по-дълго от другите предмети, защото са по-сложни. Честно да ви кажа, те щяха да ми се вържат, ако не беше Джанис, която един ден цъфна у дома и започна да писука: „Олеле, да знаете само, моят Том получи шестица по математика! А вашата Беки?“
Да го вземат мътните този Том!
— Още не си ме попитала нищо за сватбата — обажда се мама, докато се носим по шосе A3 към Оксшот.
— Така ли? Да, вярно, че не съм — отвръщам аз, като се опитвам да си придам ведрост на гласа. — Та… хмм… как върви подготовката?
— Да си кажем правичката, не сме напреднали кой знае колко — отговаря татко, докато наближаваме отбивката за Оксшот.
— Пък и все още е рано — добавя мама.
— Това е само една сватба! — казва татко. — По мое мнение хората се впрягат прекалено много за такива неща. А всичко може да се организира и в последния момент.
— Напълно съм съгласна с теб! — отдъхвам си облекчено аз. — И в последния момент е възможно да се направи!
Слава Богу, че нещата стоят така! Отпускам се назад в седалката и усещам, че тревогата постепенно ме напуска. Това ще улесни значително всички неща. Щом не са напреднали кой знае колко с подготовката, значи все още има възможност събитието да се отмени. И да ви призная честно, двамата ми звучат така, сякаш не са кой знае колко притеснени по този повод. Ама това е прекрасно! На тях очевидно не им пука особено! Значи съм се притеснявала буквално за нищо!
— Между другото, обади се Сузи — казва мама, докато наближаваме нашата къща. — Пита дали имаш нещо против да се срещнете по някое време днес. Аз й отговорих, че сигурно ще искаш… Ах, да, докато не съм забравила, да те предупредя — допълва мама и се извръща назад към мен. — Том и Луси.
— Какво за тях? — питам и се примирявам, че трябва да изслушам подробностите по най-новото им кухненско обзавеждане или на каква длъжност са повишили Луси.
— Разделиха се — снишава глас мама, въпреки че в колата сме само ние тримата.
— Разделили са се, така ли?! — ококорвам очи аз. — Ти сериозно ли говориш? Но те са женени само от…
— Няма и две години. Джанис е съсипана, горката, както вероятно можеш да си представиш.
— Но какво толкова се е случило, че да се разделят? — продължавам да не вярвам на новината аз.
Мама свива презрително устни и отговаря:
— Тази тъпанарка Луси избягала с един барабанист.
— С барабанист ли?!
— От някакъв състав. Очевидно имал пробито… — Тук мама прави неодобрителна пауза, а моята мисъл се лута бясно във всякакви предположения коя част от тялото му е пробита, за някои от които на мама дори не би й хрумнало. (Да си призная, на мен също не биха ми хрумнали, докато не се преместих да живея в нюйоркския квартал Уест Вилидж.) — …зърно на гърдата — довършва накрая тя за мое облекчение.
— Нека си изясним нещата. Значи Луси е избягала с барабанист с… с пробито… с пробито зърно.
— Живеел в каравана — вметва татко, докато дава сигнал за ляв завой.
— След всичкия труд, който Том положи за зимната им градина! — отбелязва мама и поклаща глава. — Някои момичета са големи неблагодарници!
Умът ми просто не е в състояние да го побере. Луси работи в една инвестиционна банка. Двамата с Том живеят в Райтгейт. Завесите им са в пълен синхрон с тапицарията на дивана им. Как, за Бога, е срещнала този въпросен барабанист с пробитото зърно?!
Внезапно си спомням за разговора, който дочух онзи път, когато се разхождах в нашата градина. Луси определено не звучеше много щастлива. Но пък и ще звучеше като жена, която се кани да напуска съпруга си.