Не мога.
Обаче трябва.
Ама не мога. Просто не мога и това е!
Опитвам се да си припомня, че става въпрос за моята сватба. Опитвам се да си възвърна нюйоркския непукизъм и самочувствие. Опитвам се да си кажа, че мога да си направя сватбата там, където аз си искам.
Ала всички доводи ми звучат някак фалшиво. Всички думи ме карат да примигвам от неудобство. Може и всичко това да е било вярно — но само в началото. Тогава, когато нищо още не е било сторено, тогава, когато никой не е бил положил никакво усилие за нищо. Ала сега… тази сватба вече изобщо не е само моя. Това е подаръкът на мама и татко за мен. Това е най-големият подарък през целия ми живот, който двамата са ми правили — подарък, в който те са вложили всичката любов и внимание, които таят към мен.
И аз възнамерявам да го откажа. Да им кажа: „Благодаря, ама няма нужда.“
Какво изобщо съм си въобразявала?!
С разтуптяно сърце аз бръквам в джоба си, за да извадя листчето с бележките, които си бях нахвърляла в самолета — думите, които бях измислила за собствено оправдание.
Причини, поради които сватбата ни трябва да се състои в „Плаза“:
1. Какво ще кажете за едно пътешествие до Ню Йорк, което ще ви излезе напълно безплатно?
2. Хотел „Плаза“ е фантастичен.
3. Няма да ви се налага да си мръднете пръста за каквото и да било.
4. Палатката само ще съсипе градината.
5. Няма да ви се налага да каните леля Силвия.
6. Ще получите рамки от „Тифани“ напълно безплатно…
Когато записвах тези точки, ми звучаха напълно убедително. А сега ми се струват като шеги, при това не на място. Мама и татко нямат абсолютно никаква представа какво означава хотел „Плаза“. Откъде накъде ще им се прииска да прелетят целия Атлантик, за да се намърдат в някакъв снобарски хотел, който никога не са зървали? Откъде накъде ще се съгласят да се откажат от домакинството на сватбата, за която винаги са си мечтали?! Аз съм тяхната единствена дъщеря. Тяхното едно-единствено дете в целия свят!
И така… Какво ще правя сега?
Седя, приковала поглед в листчето, дишам тежко и се надявам, че мислите ми ще се подредят от само себе си. Душата ми драпа отчаяно за някакво разрешение — за някаква дупчица, през която да се промуши. Тя отказва да се предаде, докато не е изпробвала всяка една възможност. И се върти ли, върти — все в същия порочен кръг. И се върти ли, върти — като онези балеринки на поставчици, които продължават, докато им се развива пружината.
— Беки?
Мама влиза в стаята и аз подскачам виновно, като побързвам да смачкам листа в ръката си.
— Здрасти! О, кафе! Прекрасно!
— Без кофеин е обаче — отбелязва мама и ми подава голяма чаша, на която се мъдри надписа: „Не е необходимо да си луда, за да организираш сватба, обаче за майка ти това е наложително.“ — Предположих, че в последно време си преминала на кафе без кофеин.
— Нищо подобно — отвръщам изненадано. — Но няма значение.
— А как се чувстваш? — Мама присяда до мен на леглото и аз тайничко прехвърлям хартиената топка от едната в другата си ръка. — Малко уморена навярно? Вероятно от време на време ти прилошава?
— Не чак толкова зле — отговарям и въздъхвам малко по-силно, отколкото възнамерявах. — Обаче храната по самолетите е наистина много гадна.
— Трябва да си пазиш силите! — изчуруликва мама и ми стиска ръката. — А тук имам нещо за теб, скъпа! — И ми подава листче хартия. — Какво ще кажеш?
Разгръщам листчето и се вторачвам неразбиращо в него. Детайли за някаква къща. Ако трябва да бъда по-точна — четиристайна къща в Оксшот.
— Хубава е, нали? — отбелязва мама със светнало лице. — Погледни само подробностите!
— Да не би да възнамерявате да се местите?
— Не е за нас, глупаче! За вас е! Ще бъдете само на една пряка от нас! Погледни, има си и лятно барбекю в градината, две допълнителни бани…
— Мамо, но ние живеем в Ню Йорк!
— Само за момента. Но няма да останете в Ню Йорк завинаги, нали?! Там сте само временно!
В гласа й се прокрадва загриженост и въпреки че продължава да се усмихва, веднага забелязвам напрежението в очите й. Отварям уста, за да й отговоря, но после, за моя огромна изненада, си давам сметка, че двамата с Люк изобщо не сме говорили къде ще живеем за постоянно.
Може би защото винаги сме знаели, че някой ден ще се върнем във Великобритания. Но кога точно?
— Нали не смятате да оставате там завинаги? — настоява мама и се изкисква нервно.
— Не знам — отговарям объркано. — Нямам представа какво искаме да правим.
— Но човек не може да създаде семейство и да отглежда деца в онази дупка, която наричаш апартамент! Не може да не пожелаете да се върнете у дома! И тогава ще ви трябва хубава къща с градина! Особено сега!