— Сега какво?
— Сега, когато… — И тя прави евфемистичен жест на окръгление пред корема.
— Какво?!
— О, Беки! — въздъхва мама. — Напълно разбирам твоята… свенливост да кажеш на хората за това. Но всичко е наред, скъпа! В наши дни това е напълно приемливо! Вече никой не съди никого за това!
— Не съди… Ама ти какво…
— Единственото, което трябва да знаем… — и тя прави деликатна пауза, — е колко да отпуснем роклята. За сватбата имам предвид.
Да отпуснат роклята ли? Ама какво, за Бога… Чакай малко!
— Мамо, да не би да си си втълпила, че аз съм… аз съм… — И правя същия евфемистичен жест, който направи и тя.
— Ама не си ли?! — сбръчква се разочаровано лицето на мама.
— Не съм, разбира се! Откъде изобщо ти хрумна подобна мисъл?!
— Каза, че искаш да обсъдиш с нас нещо много важно! — отбранително обяснява мама и отпива глътка кафе. — Стана ясно, че не е за Люк, не е за работата ти, не е и за банковия ти мениджър. И тъй като Сузи ще си има бебе, а вие двете винаги правите всичко заедно, решихме, че…
— Добре де, ама не съм! Ясно ли е? Не съм и дрогирана, ако това ти е следваща мисъл!
— Тогава какво толкова искаше да говориш с нас?! — Мама смъква чашата си и ме поглежда разтревожено. — Какво беше толкова важно, че трябваше да си дойдеш чак у дома?
В стаята настъпва тягостна тишина. Пръстите на ръката ми се сключват здраво около чашата.
Ето го! Това е решителният момент! Това е моята възможност да си призная всичко! Да кажа на мама за хотел „Плаза“! И ако смятам да го сторя, трябва да си отворя устата веднага! Преди да са направили следващата стъпка в подготовката на сватбата. Преди да са похарчили още пари.
— Ами, нещата са така, че… — прочиствам си гърлото. — Нещата стоят така, че…
Млъквам и отпивам от кафето. Гърлото ми се е стегнало и като че ли пак започва да ми прилошава. Как да кажа на мама, че искам да се оженя някъде другаде? Как да го направя, за Бога?!
Затварям очи и се оставям блясъкът на „Плаза“ отново да ме заслепи, опитвайки се да призова цялото му вълнение и красота. Позлатените зали, изисканият интериор… Мечтите да се нося безгрижно с Люк по онзи излъскан дансинг под одобрителните погледи на богатата тълпа…
Ала някак си… картината вече не ме грабва така, както ме грабваше преди. Всичко ми се струва някак си съвсем… неубедително.
Господи! Какво искам всъщност? Какво искам наистина?!
— Знаех си!
Вдигам очи и с ужас съзирам погледа на мама.
— Знаех си! Двамата с Люк сте се разделили!
— Мамо…
— Просто си го знаех! Няколко пъти казах на баща ти следното: „Нещо ми подсказва, че Беки се връща у дома, за да отмени сватбата!“ Той ми заяви, че това било чиста глупост, но аз просто го почувствах! — Мама се хваща за гърдите. — Една майка винаги знае тези неща! И съм била права, нали?! Наистина искаш отмениш сватбата, нали?
Ококорвам се безмълвно в нея. Тя знае, че съм си дошла, за да отменя сватбата. Но как изобщо е разбрала?
— Беки, добре ли си? — пита мама и ме прегръща. — Виж какво, миличка, няма нищо. Ние няма да се сърдим. Единственото, което двамата с баща ти искаме за теб, е само най-доброто. И ако това включва отменянето на сватбата, така да бъде! Миличка, не си длъжна да приемаш този брак, освен ако не си на сто процента сигурна, че го искаш! Даже на сто и десет процента!
— Ама… вие сте направили толкова много… — изломотвам аз. — Похарчили сте всичките тези пари…
— Това няма никакво значение! Парите не значат нищо! — отговаря тя и ме притиска към себе си. — Беки, ако имаш някакви съмнения, каквито и да са те, ние веднага ще отменим сватбата! Просто искаме да си щастлива — това е всичко!
Мама излъчва такова съчувствие и разбиране, че за няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било. Ето, че ми предлага точно онова, за което си дойдох у дома — без въпроси, без обвинения, без нищо, освен любовта и подкрепата и на двамата.
И аз вдигам очи към милото й, познато, любящо лице. И си давам сметка — без никакво съмнение! — че не съм в състояние да й причиня такова нещо!
— Всичко е наред — успявам да изрека накрая аз. — Мамо, с Люк не сме се скарали, нито разделили. И сватбата… сватбата ще се състои. — Потривам лице уморено. — Знаеш ли какво? Мисля да изляза малко в градината и да поема глътка свеж въздух.
Когато излизам в градината, двама от униформените градинари вдигат глави и ме поздравяват, а аз им се усмихвам вяло в отговор. Чувствам се като откачена параноичка — като че ли тайната ми е толкова огромна, че всеки може веднага да я съзре. Като че ли хората я виждат под формата на излизащо от устата ми балонче — като в комиксите.