Планирала съм и друга сватба.
За същия ден като тази.
Родителите ми нямат никаква представа.
Да, знам, че съм загазила яко.
Да, знам, че постъпвам глупаво.
А бе, я се разкарайте и ме оставете на мира! Не виждате ли колко съм стресирана?!
— Ехо, Беки!
Подскачам стреснато и се обръщам рязко. Край оградата на съседската градина стой Том и ме гледа тъжно.
— О, Том, здравей! — казвам и аз, като се старая да прикрия шока от внезапната му поява.
Божичко! Ама той изглежда ужасно! Пребледнял, нещастен, облечен парцаливо… Не че някога е бил цар на изисканото облекло, но докато беше с Луси, поне бе придобил някаква външна изрядност. Косата му също бе влязла в някакви порядъчни релси. Но сега отново се е сдобил с мазния си калпак и се е накиприл в кафявата жилетка, дето Джанис му я подари преди пет години за Коледа.
— Съжалявам за твоето… — не довършвам.
— Е, какво да се прави.
И той превива нещастно рамене и оглежда градинарите в нашата градина как садят и подрязват.
— Как вървят сватбените приготовления?
— Ами… прекрасно — отговарям ведро. — Нали знаеш, на този етап са предимно списъци. Неща, които трябва да се направят, неща, които трябва да се проверят, малки подробности за… за финализиране…
Като например на кой континент да е сватбата, ама голяма работа… Господи!
— Ами как са… родителите ти? — питам аз.
— Спомням си подготовката за нашата сватба — поклаща Том глава. — Като че ли беше преди хиляди години. Различни хора, различни събития…
— О, Том! — прехапвам устни аз. — Много съжалявам. Какво ще кажеш да сменим…
— И знаеш ли кое е най-лошото? — продължава Том, без да ми обръща внимание.
— Ами… — „Косата ти.“ — идва ми да отговоря.
И едва не го казах!
— Най-лошото е, че смятах, че разбирам Луси! Че двамата се разбираме прекрасно! А през цялото това време… — Той не довършва, бръква в джоба си, изважда си носната кърпичка и си издухва носа. — Искам да кажа, че сега, когато се върна назад, съзирам множество знаци за това.
— Така ли?
— Ами да! Просто тогава не им обръщах внимание!
— Като например… — подтиквам го лекичко аз, за да не издам огромното си любопитство.
— Например… — замисля се той, — например, че тя непрекъснато повтаряше, че ако трябва да остане в Райтгейт само още минута, ще се застреля.
— Ясно — кимвам, но не мога да скрия шока си.
— А после и онзи истеричен пристъп с писъците, който направи, докато разглеждахме мебелната къща…
— Истеричен пристъп ли?!
— Ами да! Започна да пищи: „Аз съм на двадесет и седем! Аз съм на двадесет и седем! Какво правя аз тук, за Бога?!“ Накрая трябваше да се намеси охраната и да я успокои.
— Не разбирам… Мислех, че тя харесва Райтгейт! Вие двамата изглеждахте толкова…
— Вероятно мислиш за думата „удобно“.
— Не, по-скоро — щастливи.
— Щастието й продължи до отварянето на последния сватбен подарък — отбелязва замислено Том. — И после сякаш… сякаш внезапно прогледна и осъзна, че… че това е вече животът й оттук нататък. И очевидно изобщо не хареса онова, което видя. В това число и мен самия, доколкото схващам.
— Божичко, Том!
— Започна да ми мърмори непрекъснато как й е писнало от предградията и как иска да си поживее, докато е още млада. Обаче аз си мислех, че… нали тъкмо бяхме пребоядисали къщата и зимната градина бе наполовина готова, та… моментът изобщо не беше подходящ за преместване… — И той вдига глава, а очите му са изпълнени с много болка. — Като че ли трябваше да я послушам, а?! И дори да се съглася да си направя онази татуировка…
— Тя те е натискала да си направиш татуировка!?
— Да. Която да бъде в синхрон с нейната.
Луси Уебстър с татуировка! Божичко! Идва ми да се разхиля неистово. Ала когато съзирам нещастната физиономия на Том, се зареждам с гняв. Добре де, с Том не винаги сме се разбирали през всичките тези години. Обаче той изобщо не заслужава подобно отношение! Той си е просто такъв — той си е Том. И ако на Луси не й е било изгодно, защо изобщо се омъжи за него?!
— Том, нямаш основания да се обвиняваш! — отсичам категорично. — Очевидно Луси си е имала проблеми, и то не един и два.
— Така ли мислиш?
— Разбира се! Тя изобщо няма представа какъв късмет имала да е омъжена за теб! И толкова по-зле за нея, че не те е оценила! — И аз импулсивно се навеждам над оградата и го прегръщам, а когато се отдръпвам от него, той се е ококорил срещу мен като вярно кученце.
— Ти винаги си ме разбирала, Беки.
— Е, та нали израснахме заедно!
— Никой друг не ме познава така добре, както теб!