Ръцете му все още лежат на раменете ми и очевидно изобщо няма намерение да ги свали, така че аз се принуждавам да отстъпя назад под претекста, че соча нещо към къщата ни, където мъж с работен комбинезон боядисва черчеветата на прозорците.
— Видя ли какъв ремонт са направили мама и татко? Направо невероятно, не мислиш ли?!
— Да, наистина. Действително се стараят. Подразбрах и за фойерверките. Сигурно много се вълнуваш.
— Да, очаквам деня с нетърпение — отвръщам автоматично. Това са думите, които изричам веднага, когато някой ми спомене за сватбата. Но сега, докато наблюдавам нашата стара, до болка позната къща, която се превръща в кътче от приказките — като изискана дама, която си слага грим, — у мен се надига някакво чудновато усещане. И сърцето ми започва странно да се присвива.
И с внезапна болка си давам сметка, че това наистина е вярно — че аз действително очаквам деня с огромно нетърпение.
Очаквам с нетърпение да зърна нашата градина, украсена с пъстри балони… Да видя мама, облечена изискано за случая и сияеща от щастие… Да се приготвя за сватбата си в старата си детска стая, пред познатата до болка тоалетка… и да си взема сбогом със стария си живот с финес, както подобава. А не в някакъв безличен апартамент в хотел. Искам да съм тук, у дома — където съм израснала.
Докато бях в Ню Йорк, просто ми бе невъзможно да си представя тази сватба. Струваше ми се толкова дребничка и простовата в сравнение с блясъка на хотел „Плаза“. Ала сега, когато съм тук, този хотел започва да се превръща в нереалност. „Плаза“ се изплъзва в далечината — като екзотична ваканция някъде в миналото, която постепенно забравям. Вярно, че беше много приятно да играя ролята на нюйоркска принцеса, да дегустирам богаташки плата и да обсъждам изискани вина, както и цветни аранжировки за милиони долари. Но точно в това е и проблемът — аз играех роля. Не бях себе си.
Истината е, че мястото ми е тук. Тук, в тази типична английска градина, която съм познавала през целия си живот.
Тогава какво ще правя?
Наистина ли ще успея да…
Направо не мога да си го помисля.
Наистина ли в главата ми се заражда мисълта да откажа онази огромна, пищна, прескъпа сватба?
Само от мисълта за това вътрешностите ми се преобръщат.
— Беки? — Гласът на мама прониква в главата ми и аз се оглеждам замаяно — зървам я, застанала на вратата към верандата, грабнала в ръце някаква покривка. — Беки! Търсят те по телефона!
— Така ли? Че кой може да е?!
— Някой на име Робин — отговаря мама. — О, Том, здравей, миличък!
— Робин ли? — смръщвам се озадачено, докато вървя към къщата. — Робин чий?
Не съм сигурна дали познавам когото и да било на име Робин. С изключение на Робин Андерсън, който някога работеше за списанието „Инвестмънт Мантли“, но и с него не сме били чак толкова близки, та…
— Опасявам се, че не успях да чуя фамилията — обяснява мама. — Но жената ми се стори много приятна. Каза, че се обаждала от Ню Йорк…
Робин?!
Вкаменявам се. Ужасът ме приковава точно върху стъпалата на верандата.
Робин ме търси по телефона… и то тук?!
Чакай малко! Тук нещо не е наред! Та Робин не принадлежи на този свят! Тя е част от света на Ню Йорк! Все едно някой да се върне назад във времето и да се намеси в развоя на събитията по време на Втората световна война.
— Приятелка ли ти е? — пита най-невинно мама. — Тъкмо си поговорихме за сватбата…
Земята под краката ми се разцепва.
— И какво… какво ти каза тя? — едва успявам да прошепна.
— Нищо особено — отвръща мама и ме поглежда изненадано. — Пита ме какъв цвят ще ми бъде тоалетът на сватбата… и непрекъснато повтаряше някакви много странни неща за струнен оркестър… Нали не искаш да имаш струнен оркестър на сватбата си, миличка?
— Естествено, че не искам! Откъде ти хрумна?! — едва не пищя вече аз. — За какво са ми някакви си идиоти, дето скрибуцат на цигулки?!
— Беки, добре ли си, миличка? — гледа ме изпитателно мама. — Искаш ли да й кажа, че ще й се обадиш, когато ти е възможно?!
— Не! В никакъв случай не говори повече с нея! Искам да кажа… няма проблеми. Аз сама ще се обадя.
И се втурвам като сомнамбул в къщата, а сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Какво ще й кажа сега?! Дали да й кажа, че съм си променила решението?
Докато вдигам слушалката на телефона, забелязвам, че мама върви след мен. Господи! И сега как ще се справя с тази двойна игра?!
— Здрасти, Робин! — опитвам се да звуча максимално естествено аз. — Как си?
Така. Значи ще се опитам да я разкарам колкото е възможно по-скоро!
— Здравей, Беки! Много се радвам, че имах възможността да говоря с майка ти! — изрича от другия край на океана Робин. Изглежда много приятна жена. Нямам търпение да се запозная с нея!