— Стефан не спомена за адрес на улица — припомни си Бони.
— Може би не е искал да изплаши Елена — отрони Мередит мрачно. — Или може още да не е бил написан адресът, когато е разглеждал тази уебстраница.
Бони потръпна.
— Хм. Ши но Ши. Не ми харесва как звучи. Нито ми изглежда смешно — добави, за да се оправдае пред Мередит. — Помниш ли какво говореше Стефан за моята интуиция?
— Никой не ти се присмива, Бони. Но първо трябва да намерим Елена и Мат. Какво ти подсказва твоята интуиция за тях?
— Подсказва ми, че ще се въвлечем в някаква голяма беда. И че Мат и Елена вече са се въвлекли в беда.
— Интересно, защото точно това ми подсказва и моят усет за преценка.
— Е, вече готови ли сме да тръгваме? — попита ги госпожа Флауърс и им подаде фенерчетата.
Мередит изпробва своето как свети. Лъчът му бе силен и стабилен.
— Да тръгваме — кимна тя, като пак угаси лампата на Стефан.
Бони и госпожа Флауърс я последваха надолу по стъпалата, излязоха от къщата и се озоваха на улицата, където не толкова отдавна двете момичета бяха тичали до задъхване. Сърцето на Бони отново се разтуптя. Наостри слух, готова да долови и най-тихия звук от пляскане на пипала. Но като се изключи светлината от фенерчетата им, Олд Уд си оставаше изцяло тънеща в мрак и загадъчна тишина. В безлунната нощ не се чуваха дори птичи песни.
Поеха напред и след броени минути се загубиха.
Мат се събуди, но в първия миг не разбра къде се намира. Някъде на открито. На земята. На пикник? Или на автостоп? И как е заспал тук?
После се опита да се помръдне, но агонията избухна в него като изригване на мощен пламък и той си припомни всичко. Онова копеле сигурно измъчва Елена, каза си.
Измъчва Елена.
Само че това не се връзва с Деймън. Какво му бе казала Елена накрая? Онова, което толкова го разгневи?
Мисълта го измъчваше и не му даваше мира, ала това бе още един въпрос без отговор като бележката на Стефан в дневника на Елена.
Мат установи, че може да се движи, макар и много бавно. Озърна се, все още целият нащрек, като предпазливо завъртя глава, докато не видя Елена, легнала близо до него като прекършена кукла. Болеше го, мъчеше го адска жажда. Сигурно и тя се чувстваше така. Първото, което трябваше да стори, бе да я отведе в някоя болница, за да проверят дали няма счупване на крака или ръката. Или изкълчване на някоя става. Без да се споменава и китката, която Деймън изкълчи.
Това беше практичната, здравомислещата част от мислите му. Но онзи въпрос не му даваше покой и продължаваше да го човърка и озадачава.
Той е наранил Елена? Както нарани мен. Не мога да повярвам. Знаех, че е гаден, извратен, но никога не бях чул да наранява момичета. И никога, никога не би наранил Елена. Никога. Но мен, ако ме беше нападнал така, както Стефан, досега да ме беше убил. Аз не притежавам пъргавината на вампирите.
Трябва да измъкна Елена от тук, непременно, преди да ме е убил. Не мога да я оставя сама с него.
Някак си усети, инстинктивно може би, че Деймън още се навърта наоколо. Подозрението му се потвърди, когато дочу някакъв съвсем лек шум. Много бързо извърна глава и се оказа втренчил поглед, ама съвсем отблизо, в един неясно очертан, леко помръдващ черен ботуш. Помръдването и неясното му очертание бяха резултат от твърде бързото му завъртане, но след като се завъртя така забързано, Мат внезапно се озова с лице в праха и боровите иглички, пръснати по поляната.
От ботуша. Той беше върху врата му, смазвайки физиономията му в прахоляка. Младежът само простена от безпомощен гняв и с две ръце се вкопчи в крака над този ботуш, опитвайки се да стисне коляното на Деймън и да го събори на земята. Но докато пръстите му се плъзгаха по гладката кожа на ботуша, с отчаяние установи, че бе невъзможно да го помръдне. Сякаш вампирът бе превърнал в железен прът крака си, напъхан в този ботуш. Мат усети как изпъкнаха до скъсване вените на шията му, как лицето му се зачерви, а мускулите под ризата му се сковаха от непоносимото напрягане да отблъсне Деймън. Накрая, напълно изтощен, той се отпусна безпомощен, съвсем неподвижен.
В същия миг ботушът се вдигна. Точно когато съм толкова съсипан, че дори глава не мога да повдигна, осъзна Мат. Едва след малко, с върховно усилие, успя да се надигне с няколко сантиметра.