Именно това я накара да пребледнее от ужас.
Докъдето достигаше погледът й, Елена виждаше как тези линии от всички посоки се насочваха все към нея. Дебелите линии блестяха в студено фосфоресциращо сияние, средните бяха по-затъмнени като развалени гъби в някое подземие, а тънките изглеждаха съвършено точно опънати, като пукнатини по повърхността на земята. Заприличаха й на вени и артерии, разположени непосредствено под кожата на чудовище, проснато върху цялата поляна.
Не бе чудно, че й изглеждаше като живо. Тя лежеше точно върху масивно струпване на лей–линии. А пък в гробището беше още по-зле… то тя не би могла да си го представи на какво прилича гледката на тези линии там.
Ако Деймън по някакъв начин бе успял да се добере до източника на тази Сила… не е чудно, че имаше толкова различен вид, арогантен, непобедим. Дори след като я бе пуснал, за да пие от кръвта на Мат, тя продължи да поклаща глава, докато се опитваше да преглътне това унижение. Но накрая спря, за да се опита да измисли начин как да се възползва от тази Сила. Все трябваше да съществува някакъв начин.
Но зрението й си оставаше все така забулено в сивота. Накрая Елена осъзна, че това бе не защото е слаба, а просто защото се стъмваше — здрачът се спускаше над поляната, а след него идваше истинският мрак.
Отново се опита да се изправи и този път успя. Почти веднага една ръка се протегна към нея и тя машинално я пое, като позволи да бъде изправена на крака.
Обърна се, готова да се озове пред Деймън или което и да е от съществата, използващи неговото тяло. Въпреки че мракът поглъщаше вече почти всичко, той още носеше тези големи слънчеви очила. Тя не можеше нищо да прочете по останалата част от лицето му.
— Сега — заговори съществото със слънчевите очила, — ще дойдеш с мен.
Мракът ставаше още по-гъст, а те още бяха насред поляната, която всъщност беше някакво чудовище.
Това място не беше здравословно. Тя се боеше от поляната както никога не се бе плашила от човек или друго създание. Тук всичко резонираше от екота на зли сили и Елена не можеше да запуши уши, за да не ги чува.
Трябва да мислиш, много да се замислиш, при това трезво, заповяда си тя.
Беше ужасно изплашена за Мат. Изплашена, че Деймън е отнел прекалено много от кръвта му или че е играл твърде грубо със своята играчка и накрая я е счупил.
Страхуваше се и от нещото, което се представяше за Деймън. Дърветата не действаха като вампири, като се изключи, че бяха способни да нараняват. Как бе възможно това, което се бе вселило в Деймън, да причинява такива болки? Ако той можеше да разбере нещо от това, което се случваше, как би могъл да различи тази болка от неговата болка и гнева му към Стефан?
Не знаеше. Обаче не можеше да забрави ужасяващото проблясване в очите му, когато Стефан му каза, че трябва да се махне от пансиона. Освен това знаеше, че в гората се спотайват разни опасни създания, малахи, способни да влияят върху умовете на хората. Страхуваше се, адски се страхуваше, че малахът сега използваше Деймън, като допълнително влошаваше най-лошите му помисли и го променяше в нещо ужасно, какъвто той никога не е бил дори в най-лошите си дни.
Но как можеше да бъде сигурна? Как можеше да знае дали някъде тук, зад малахите, не се крие нещо, което пък контролира тях? Шестото й чувство й подсказваше, че може би беше точно така, че Деймън може би не съзнава напълно какво върши тялото му, но това засега си оставаше само нейно предположение.
Засега със сигурност долавяше около себе си единствено присъствието на малки зли създания. Усещаше ги как кръстосват поляната. Може би бяха същите подобни на насекоми, като онова, което бе нападнало Мат. Те бяха страхотно възбудени и размахваха пипала, издаващи шум като перки на хеликоптер.
Дали в този миг не влияеха върху Деймън? Със сигурност той никога не бе наранявал други хора така, както го стори днес. Тримата трябваше на всяка цена да се махнат от това прокълнато място. Беше болно място, заразено. Отново я обля вълна на копнеж по Стефан, който може би знаеше какво да се направи в тази ситуация.
Обърна се бавно, за да погледне към Деймън.
— Може ли да повикам някого, за да помогне на Мат? Страх ме е да го оставя тук. Опасявам се, че те ще дойдат за него. Каза го, за да му подскаже, че тя знае, че те са тук, скрити сред треви като гълъбовите очички и родендроните и други видове храсти.
Деймън се поколеба. Сякаш обмисляше молбата й. Накрая само поклати глава.