— Ние не искаме да им оставяме прекалено много улики за местонахождението ти — заяви той весело. — Ще бъде интересен експеримент да се види дали малахите ще се докопат до него — и какво ще му сторят.
— За мен този експеримент никак няма да е интересен — отвърна тя хладно. — Мат ми е приятел.
— Независимо от това засега ще го оставим тук. Не ти вярвам — дори и да ми предадеш някакво съобщение до Мередит и Бони — което да изпратя чрез моя телефон.
Елена не отвърна нищо. Всъщност той имаше основание да не й се доверява, след като тя, Мередит и Бони, бяха изработили сложен код от безвредно звучащи фрази веднага след като Деймън бе започнал да преследва Елена. Беше преди цял един живот — за нея в буквалния смисъл — но още не бе забравила кода.
Тя мълчаливо последва Деймън до неговото ферари.
Беше отговорна за Мат.
— Този път нещо не спориш разгорещено, затова се чудя дали не замисляш нещо.
— Мисля само дали можем да се справим с това. Ако ти ми кажеш какво е „то“ — рече с по-храбър тон, отколкото се чувстваше вътрешно.
— Е, сама трябва да разбереш какво е „то“. — Деймън мимоходом изрита Мат в ребрата. После описа кръг сред поляната, който изглеждаше по-малък от преди. Кръг, който не включваше нея. Тя пристъпи с няколко крачки към него — и се подхлъзна. Не разбра какво се случи. Може би там, под нея, дишаше някакво гигантско невидимо животно. Или може би просто под подметките й имаше струпани хлъзгави борови иглички.
Но в момента, в който се насочи към Мат, кракът й хлътна под нея. Политна към земята, без никаква опора наоколо, за която да се хване.
И тогава, сякаш изведнъж — гладко и спокойно — се озова в прегръдката на Деймън. Благодарение на вековете изискано вирджинско възпитание на прадедите й тя машинално промълви:
— Благодаря.
— За мен бе удоволствие.
Да, помисли си тя. Това изчерпва всичко. Това е неговото удоволствие и само то има значение.
В този миг забеляза, че се отправиха към нейния ягуар.
— О, не, няма да стане — отсече тя.
— О, да, ще го направим — ако ми е приятно — прекъсна я той. — Освен ако не искаш отново да видиш как ще страда твоят приятел Мат. По някое време сърцето му несъмнено ще се пръсне.
— Деймън. — Тя се изтръгна от ръцете му и се задържа на краката си. — Не те разбирам. Това не е типично за теб. Вземи каквото искаш и се махай.
Той само я изгледа замислено.
— Точно това правя.
— Не е нужно да… — Дори животът й да зависеше от това, не можеше да овладее треперенето на гласа си, — ме водиш на някое специално място, за да вземеш кръвта ми. Мат няма да разбере. Той е в безсъзнание.
На поляната за дълго се възцари тишина. Абсолютна тишина. Дори нощните птици и щурците спряха песните си. Внезапно Елена изпита някаква странна тръпка, която се спусна надолу по цялата й снага, като остави стомахът и останалите й вътрешни органи съвсем разбърникани. Тогава Деймън отново заговори:
— Искам те. Изцяло. И само за мен.
Елена се стегна, събра всичките си сили, за да запази съзнанието си ясно и бистро, въпреки мъглата, която започна да го обгръща.
— Знаеш, че това не е възможно.
— Зная, че беше възможно за Стефан. Когато беше с него, ти не мислеше за нищо друго, освен за него. Нищо друго не виждаше, не чуваше, не усещаше — освен него.
Сега цялото й тяло настръхна. Елена заговори предпазливо, заради буцата, сковала гърлото й:
— Деймън, направи ли нещо на Стефан?
— Хайде сега, и защо ще искам да му сторя нещо?
Много тихо Елена отрони:
— И двамата знаем защо.
— Искаш да кажеш — заговори Деймън привидно небрежно, но гласът му стана по-напрегнат, когато я сграбчи за раменете, — че ще го сторя, за да не виждаш, да не чуваш, да не мислиш за нищо друго, освен за мен!
Съвсем притихнала, все още успяваща да обуздава обзелия я ужас, Елена го помоли:
— Свали си слънчевите очила, Деймън.
Деймън се огледа нагоре и наоколо, сякаш за да се убеди, че вече нито един слънчев лъч не осветяваше сиво–зеления свят, който ги обкръжаваше. После, с едната си ръка, смъкна слънчевите си очила.
Елена се взря в очите му, които сега бяха толкова черни, че привидно нямаше разлика между ирисите и зениците му. Тя… внезапно си припомни нещо забравено, което я подтикна да пренастрои всичките си сетива към лицето на Деймън, към неговото изражение, към циркулиращата около него Сила.