Очите му си оставаха черни като дълбини на неизследвана пещера. Нищо червено нямаше в тях. Но тогава излиза, че той този път е имал време да се подготви за нея.
Вярвам само на това, което вече съм виждала, помисли си Елена. Което съм видяла със собствените си очи.
— Деймън, ще направя всичко, всичко, което пожелаеш. Но трябва да ми кажеш. Направи ли нещо на Стефан?
— Когато те напусна, Стефан все още бе в наркотичното опиянение на твоята кръв — припомни й той и продължи, преди тя да успее да проговори и да го отрече. — Ако искаш да ти отговоря съвършено точно на въпроса, то трябва да призная, че не зная къде се намира. За това категорично имаш моята честна дума. Но независимо от всичко останало, оказа се вярно това, което си мислеше преди — добави той, когато Елена се опита да направи крачка встрани, за да се изплъзне от ръцете му. — Аз съм единственият, Елена. Единственият, когото ти не завладя. Единственият, когото не можеш да манипулираш. Адски интригуващо, нали?
Внезапно въпреки страха, в гърдите й избухна гняв.
— Тогава защо нарани Мат? Той е само един приятел. Какво общо има той с това?
— Само приятел. — Деймън се разсмя, така както го правеше преди, със зловеща интонация.
— Е, поне зная, че той няма нищо общо със заминаването на Стефан — изрече Елена троснато.
Деймън се обърна към нея, но сега поляната беше толкова притъмняла, че не успя да различи изражението му.
— И кой каза, че аз имам? Но това още не означава, че не бих се възползвал от тази възможност. — С лекота изправи Мат от земята и извади с другата си ръка нещо блестящо като сребро.
Ключовете й. Измъкнати от джоба на джинсите й. Нямаше съмнение, че ги е взел, докато е лежала на земята в безсъзнание.
Нищо не разбра и от гласа му, освен че беше мрачен и горчиво звучащ… всичко това бе обичайно за него винаги, когато се заговореше за Стефан.
— С твоята кръв в него аз не бих могъл да убия брат си, дори и да се бях опитал — добави той.
— А би ли се опитал?
— В действителност не. И за това имаш думата ми.
— И не знаеш къде е той?
— Не. — Вдигна Мат от земята.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Взимам го с нас. Ще ми служи като заложник за доброто ти поведение.
— О, не — веднага възрази Елена и пристъпи крачка напред. — Това е само между теб и мен. Вече достатъчно нарани Мат. — Примигна и отново едва не изкрещя, като видя как Деймън прекалено бързо се премести почти до нея. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Всичко. Но не тук, на тази поляна и не когато Мат е с нас.
Хайде, Елена, мисли. Къде изчезна умението ти да съблазняваш? Можеше да свалиш всяко момче; а сега, само защото той е вампир, не можеш, така ли?
— Отведи ме някъде — промълви тя тихо, като сплете ръката си с неговата. — Но с ферарито. Не искам в моята кола. Отведи ме с твоето ферари.
Деймън отиде до багажника на ферарито, отключи го и погледна вътре. После погледна към Мат. Ясно бе, че високото, добре сложено момче няма да се побере в багажника… или поне не, ако остане с всичките си крайници.
— Въобще не си го помисляй — предупреди го Елена. — Остави го в ягуара с ключовете на таблото и той ще бъде в безопасност, ако заключиш вратите отвън. — Елена трескаво се помоли това, което току-що изрече, да се окаже истина.
За миг Деймън нищо не каза, но после я погледна с толкова ослепителна усмивка, че тя успя да я види въпреки мрака.
— Добре — съгласи се той. Отново пусна Мат на земята. — Но ако се опиташ да побегнеш, докато го премествам в другата кола, да знаеш, че ще го прегазя.
Деймън, Деймън, никога ли няма да разбереш? Хората не правят това на приятелите си, каза си Елена, докато той отмести ферарито си дотолкова, че да може да приближи ягуара и да постави Мат в него.
— Добре — рече тя с отпаднал глас. Боеше се да погледне към Деймън. — А сега, какво искаш?
Деймън направи един много грациозен поклон, като мълчаливо посочи към ферарито. Тя се запита какво ще стане, ако влезе в колата. Ако той беше обикновен похитител — ако не трябваше да мисли и за Мат — ако не се страхуваше повече от гората, отколкото от него…
Поколеба се за кратко, след което влезе в колата на Деймън.
Като се озова вътре, измъкна края на блузата си от джинсите си, да скрие, че не е поставила предпазния си колан. Съмняваше се дали Деймън въобще си слага колана или заключва вратите и дали се грижи за други подобни мерки. Предпазните средства не бяха неговата стихия. Затова сега тя мислено се помоли той да си има други грижи на главата.