— Сериозно, Деймън, къде отиваме? — попита, когато и той влезе във ферарито.
— Какво ще кажеш, първо, за едно по пътя? — предложи Деймън с престорено безгрижен глас.
Елена очакваше нещо подобно. Остана пасивна, когато Деймън пое брадичката й в пръстите си, леко потръпващи, за да я вдигнат нагоре. Тя затвори очи, когато усети как кучешките му зъби, остри като бръснач, пробиха кожата й. Остана със затворени очи и докато нейният насилник стисна челюсти върху разкървавената й плът, за да пие жадно кръвта й. Представата на Деймън за „едно по пътя“ се оказа точно това, която тя очакваше: достатъчно, за да ги постави и двамата в опасност. Но това не продължи повече, докато тя не започна действително да се чувства така, сякаш още в следващата минута щеше да отпусне глава на рамото му.
Той обаче предпочете да изчака още няколко секунди, много болезнени за нея, колкото само да й припомни кой е господарят на положението. После се приближи до нея, жадно облизвайки устни. Очите му заблестяха, докато я оглеждаше, предвкусвайки насладата, което си пролича дори през слънчевите му очила.
— Изключително — промърмори. — Невероятно. Ти си като…
Да, ще ми каже, че му напомням за бутилка малцово уиски, помисли си тя. Според него това е пътят към сърцето ми.
— Сега можем ли да тръгваме? — запита тя остро. И тогава, внезапно припомнила си шофьорските навици на Деймън, добави съвсем трезво: — Внимавай. По този път има много остри завои.
Постигна точно ефекта, който желаеше. Вместо отговор Деймън още по-яко натисна педала за газта и те изфучаха извън поляната с висока скорост. Заредиха се същите остри завои из Олд Уд, по които Елена вече бе преминавала, но този път скоростта беше по-висока. По-висока от скоростта, с която тя би желала да пътува, дори и като пътник до шофьора.
Все пак напредваха по един от нейните пътища. От дете беше играла тук. На края на Олд Уд живееше само едно семейство, но алеята пред тяхната къща се отбиваше откъм дясната страна на пътя — нейната страна, както седеше на дясната предна седалка — така че замисляше да се укрие след скока си именно в тази къща. Деймън бе длъжен да вземе завоя наляво, който щеше да изскочи внезапно пред колата само секунди преди следващия завой, където именно бе отбивката, служеща като алея за автомобили пред къщата на Дънстан… така че тя трябваше да скочи чак на втория завой.
Разбира се, покрай този пустеещ път в Олд Уд нямаше тротоар. Досега от двете му страни се редуваха само тежко надвиснали рододендрони и други гъсти храсти. Оставаше й само да се моли безмълвно. Отправи молитва да не си прекърши врата при скока. Отправи молитва да не счупи крак или ръка при падането, когато със сигурност ще отхвърчи на няколко метра от пътя. Отправи молитва някой от семейство Дънстан да си бъде у дома. И последната й молитва бе да я изслушат, докато им обяснява, че не иска повече да бъде преследвана от вампири.
Видя завоя. Не можеше да си обясни защо Деймън не успя да прочете мислите й, но очевидно този път се бе провалил. Не говореше и единствената му предпазна мярка спрямо нея бе да я следи с крайчеца на окото си дали кротува на седалката, докато той караше толкова бързо.
Щеше да се нарани. Знаеше го. Но много по-лош от нараняването беше страхът й. Само че тя вече не се страхуваше.
Тъкмо когато той завъртя волана, за да навлезе в завоя, Елена завъртя с две ръце дръжката и отвори вратата, колкото можа по-рязко, като в същото време я изрита с все сила с двата си крака. Вратата мигновено зейна докрай и веднага бе увлечена от центробежната сила. Както и краката на Елена. Както и цялата Елена.
Само ритникът й бе достатъчен, за да я изхвърли до средата на пътя. Деймън се опита да я улови, но успя да сграбчи само кичур от косата й. За миг тя се ужаси, че ще я задържи, без дори да успее да я вкара обратно. Преметна се веднъж, после още и още веднъж във въздуха, профучавайки на половин метър над земята, блъскайки се в гъстите храсти, ниско сведените клони и едрите листа на папратите. Опита да се хване за всичко, което би могло да омекоти падането. Нали бе попаднала в една тъй странна гора, където се преплитаха необяснимо правилата на магията и законите на физиката. Трябваше да може да се предпази, да забави удара, докато още можеше да разчита на силата, излъчвана от Деймън, макар че това я отнесе много по-надалеч от къщата на семейство Дънстан, отколкото й се искаше.