Тогава се стовари върху земята, тръшна се с такава сила, че успя само да се извие леко при отскока си във въздуха, колкото да се опита да поеме поне част от сътресението с гърба си, но нещо се обърка и първо се блъсна левият й крак — господи! — заплете се, завъртя се напълно и блъсна коляното й в нещо твърдо като бетон — господи, господи! — пак отскочи във въздуха, за да рухне на дясната си ръка, но с такава сила, че сякаш изкълчи рамото си.
Още първият удар я подхвърли като издухана от силен вятър и я тласна нагоре за втория и третия удар.
Въпреки че всичко около нея вихрено заподскача и цялата вселена се завъртя пред очите й, едно препятствие Елена нямаше как да не съзре — точно пред лицето й, не, не съвсем близо, а на около три метра, се извиси необикновено едър смърч, който не бе забелязала при скока си от колата. Сякаш изникна от земята край пътя, буквално пред смаяните й очи. И щом лицето й се одра страхотно сред острите му игли, сълзите необуздано рукнаха от премрежените й очи. От полза й бе единствено това, че ниските му клони, най-дебелите, задържаха връхлитането й, като в тях се заплете единият й глезен. Няколкото сълзи може би замъглиха още повече зрението й и съвсем я подплаши — все едно че преживя две експлозии от неистова болка — тя се изплаши, че бе настъпил сетният й миг. Но все пак бе успяла да се отдалечи значително от пътя. Все още можеше да вижда, да различи очертанията на смърча съвсем наблизо и последното зарево на залеза нейде в далечината, следователно не бе изгубила съзнание. Това за нея означаваше, че ако продължи в посока на залеза или по-скоро под ъгъл четиридесет и пет градуса надясно, няма как да се размине с къщата на семейство Дънстан. Още помнеше, че там ще види първо алеята за автомобили, самата къща, обора зад нея и царевичната нива. Може би щяха да й стигнат само двайсет и пет крачки нататък в гората.
Почти спираше да се търкаля, когато й се препречи един храсталак. Клоните му я спряха окончателно и дори й помогнаха да се изправи на крака. Машинално се зае да измъква от косите си заплетените там тръни и клечки. В същото време не спираше да пресмята къде би трябвало да се намира къщата на Дънстан, дори когато се извърна и видя изпочупените клони, върху които се бе стоварила, както и кръвта по пътя.
Отначало само оглеждаше удивено одраните си длани. Не можеше от тях да са останали толкова кървави следи. И действително точно така се оказа. Едното й коляно беше жестоко охлузено, по-точно одрано до кокал, направо през съдраните й джинси. Но от тази рана, макар и почти да не течеше кръв, я болеше целият крак. При всеки опит да стъпи на него я пронизваха нажежени до бяло светкавици от непоносима болка. Докато по двете си ръце имаше само по няколко леки драскотини.
Нямаше време да провери колко зле бе рамото й. В далечината изскърцаха пронизително спирачките на колата. Господи, той намаляваше скоростта. Не, аз мога да вървя бързо, самозалъгваше се тя, зашеметена и от болките, и от обзелия я ужас. Използвай го!
Заповяда на краката си да побягнат към гората. Десният се подчини, но когато помръдна левия и го докосна до земята, ярки звезди блеснаха в очите й. Изпадна в някакво странно, наполовина будно състояние. Но още докато падаше, видя някакъв клон под себе си. Претърколи се веднъж или два пъти, от което тъмночервени кълба от болка се възпламениха в мозъка й. Едва тогава успя да се вкопчи в клона. Стори й се много подходящ да й служи като патерица, понеже й стигаше точно под рамото, а другият му край бе заострен. Натика го под лявата си ръка и някак си наложи на тялото си да се надигне, макар и с охкане, с помощта на тази примитивна патерица. Десният й крак остана да виси, почти без да докосва тревата.
След падането се беше завъртяла, затова сега трябваше да се върне обратно… само че тогава видя последните отблясъци на залеза и пътя зад себе си. Успя да си припомни, че трябваше да се насочи под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо посоката, от която идваше това сияние. Слава Богу, че дясната й ръка бе здрава. Така можеше да се подпира, когато лявото й рамо я заболяваше. Без да се поколебае за миг дори, без да остави нито милисекунда на Деймън да реагира, да се хвърли към нея, тя тръгна в предварително избраната от нея посока в гората.
Все по-навътре в Олд Уд.
27
Когато се събуди, Деймън с изненада откри, че още стиска в ръце волана на ферарито. Напредваше по тесния път право към чудесния залез, но вратата откъм дясната седалка зееше отворена.