Елена броеше. Давай право напред, една крачка, още една напред — освободи патерицата от онова пълзящо растение, три, четири, продължавай напред, пет — вече стана съвсем тъмно, продължавай, шест, внимавай, нещо се закачи в косата, дръпни я, седем, осем, напред — по дяволите! Паднало дърво. Прекалено високо, за да се покатери върху него. Ще трябва да заобиколи. Все надясно, пак надясно, една, две, три — дълго дърво — седем крачки. Седем крачки назад — ето, рязък завой надясно и продължавай да вървиш. Колкото и да искаш, не можеш да преброиш всичките крачки. Сигурно станаха девет. Завий, защото това проклето дърво се оказа прегънато под прав ъгъл — о, небеса, вече е тъмно като в рог. Не спирай да броиш, единайсет и…
… и полетя. Така и не разбра защо патерицата се изплъзна от ръката й. Наоколо бе прекалено тъмно, за да претърсва, за да намери някой отровен дъбов клон. Трябваше да събере мислите си, да измисли нещо, за да стихне най-после проклетата болка в левия й крак. И дясната й ръка беше зле — размаха инстинктивно ръце в опит да се залови за нещо, за да не падне. Господи, онова падане беше наистина болезнено. Цялото й тяло пламтеше от болките…
Но трябваше да се добере до цивилизацията, защото вярваше, че само цивилизацията може да помогне на Мат.
Трябва да се стегнеш, Елена.
Ще го направя!
Сега не виждаше нищо, макар че преди да падне имаше сравнително ясна представа накъде се бе запътила. Ако пък се окаже, че е сбъркала, ще излезе на пътя и ще поеме назад.
Дванайсет, тринайсет — продължи да брои тя, като си говореше на глас. Щом преброи до двайсет, се почувства за миг облекчена. Само още една минута и щеше да излезе на пътя.
Всичко наоколо съвсем почерня, но тя пристъпваше крайно внимателно, за да опипва с десния си крак или с върха на патерицата къде стъпва.
Само… още минута… сега…
Когато Елена отброи до четиридесет, знаеше, че е загазила.
Но как така бе стигнала толкова далеч и то в грешна посока? Когато всеки път някакво малко препятствие я бе принуждавало да завива надясно, след това тя завиваше наляво. И нали по маршрута й напред се изреждаше цяла поредица от отличителни белези като къщата, обора, малката царевична нива. Как е могла да се изгуби? Как? Достатъчно й бе да напредва само още половин минута в гората… само няколко крачки в Олд Уд.
Дори и дърветата се промениха. Там, където беше преди, недалеч от пътя, повечето от дърветата бяха американски орехи или магнолии. А сега се бе озовала сред гъсто прераснали бели и червени дъбове и някакви други иглолистни.
Стари дъбове… а пък по почвата имаше иглички и листа, заглушаващи стъпките в тишината.
Пълна тишина… но тя се нуждае от помощ!
— Госпожо Дънстан! Господин Дънстан! Кристин! Джейк! — Изкрещя имената в един свят, който правеше всичко възможно, за да заглуши гласа й. Всъщност мракът, в който тя различаваше някаква вихреща се, но редееща сивота, като че ли беше… да… беше мъгла.
— Госпожо Дънста–а–а–ан! Господин Дънста–а–а–ан! Криииистиииин! Джееееейк!
Нуждаеше се от убежище, нуждаеше се от помощ. Всичко я болеше, но най-вече левият крак и дясното рамо. Можеше само да гадае каква гледка представляваше… в кал от главата до петите, с полепнали по нея листа от падането на всеки три крачки, косата й на безформено вълмо от закачането по дърветата, навсякъде кръв…
Поне едно беше за добро: сега никак не приличаше на Елена Гилбърт. Елена Гилбърт винаги бе имала дълга копринена коса, винаги превъзходно фризирана и очарователно изискана. Елена Гилбърт беше законодател на модата във Фелс Чърч и никога не бе носила окъсана блузка, нито оплескани с кал джинси. Който и да срещнеше тази окаяна странница, никога не би допуснал, че е Елена Гилбърт.
На окаяната странница внезапно й прилоша. През целия си живот бе скитала из гората и никога косата й не беше разрошвана. О, разбира се, тя не можеше да се види сега как изглежда, но не помнеше друг път да й се бе налагало да се отдръпва от пътя си, за да избягва тръните и клоните.
Вече започваше да подозира, че дърветата нарочно се свеждат надолу, за да я докопат и закачат косата й. Трябваше да напредва приведена, а в най-лошите случаи да отмята глава настрани — не можеше да остане изправена, нито да избягва тръните.
Само че колкото и да беше мъчително това с косата й, не можа да я изплаши чак толкова, както когато нещо я сграбчи за краката.
Елена беше израснала сред игри в гората и винаги бе намирала достатъчно пространство, за да крачи, без да се нарани. Но сега… нещо наоколо се протягаше към нея, някакви влакнести пипала, които я докопаха за глезена, тъкмо където най-много я болеше. Последва истинска агония, когато се опита да отскубне крака си от тези дебели, слузести, парещи корени.