Изплашена съм, помисли си девойката, най-сетне формулирайки с думи чувствата, които я изпълваха, откакто бе пристъпила сред мрака на Олд Уд. Цялата бе плувнала в студена пот, косата й бе мокра, сякаш бе ходила под дъжда. Наоколо бе толкова тъмно! Въображението й заработи, като за разлика от въображението на повечето хора, нейното беше изключително проникновено. Все едно ръката на някакъв вампир се заплете в косата й. След безкрайната агония от болките в глезена и рамото тя се опита да извие ръката, прокраднала се в косата й — за да открие още една.
Добре. Ще се опита да пренебрегне болката, ще се постарае да открие някакви ориентири тук. Ето там има едно отличаващо се дърво, масивен бял бор, с голяма дупка в центъра, достатъчно широка и висока, за да премине през нея. Ще остави това дърво зад гърба си и ще продължи право на запад — не можеше да вижда звездите заради облаците по небето, но някак си инстинктивно предусещаше, че западната посока й се пада откъм лявата й страна. Ако не е сбъркала в ориентацията си, ще стигне до пътя. Ако пък се окаже, че е сгрешила и се е запътила на север, вместо на запад, тогава просто ще се озове пред къщата на семейство Дънстан. Но в случай че е тръгнала на юг, това решение накрая ще я изведе до следващия завой на пътя. Е, ако пък е избрала да върви на изток… е, тогава ще й се наложи да ходи по-дълго, но в крайна сметка ще стигне до реката.
Но първо трябва да събере цялата си Сила. Цялата онази Сила, която досега несъзнателно бе използвала да потиска болката и да я крепи… ще я събере, за да може да освети това място и да се опита да види пътя… или още по-добре някоя къща… Засега можеше да разчита единствено на нея, на собствената си Сила, но цялата разлика бе в това, че знаеше как да я използва. Събра Силата в една стегната бяла топка и после я пусна да се завърти и да освети всичко наоколо, преди да изчезне.
Дървета. Дървета. Дървета.
Дъбове и хикории, бели борове и букови дървета. Никъде обаче не се виждаше възвишение, на което да може да се изкачи, за да се огледа. Във всички посоки нямаше нищо друго, освен дървета. Като нищо можеше да се изгуби напълно в тази мрачна, омагьосана гора и никога да не успее да се измъкне от нея.
Но щеше да се измъкне. В която и посока да се отправи, накрая все ще се натъкне на хора — дори и да поеме на изток. Ако върви на изток, ще стигне до реката, която ще я изведе до хората.
Искаше й се да има компас.
Искаше й се да може поне звездите да вижда.
Цялата трепереше, и то не само заради студа. Беше ранена; беше ужасена. Но трябваше да забрави за всичко това. На нейно място Мередит не би се разплакала. Мередит не би изпаднала в неописуем ужас. Мередит щеше да изнамери някакъв разумен начин да се справи. С всичко.
Трябваше да помогне на Мат.
Стискайки зъби, за да потисне болката, Елена пое в мрака. Ако бе пострадала само от една от сегашните й рани, тя би вдигнала невъобразим шум и щеше да оплаква участта си и да се вайка до небесата. Но сега, с толкова много и различни рани всичко се сля в една обща агония.
Заради това трябваше да бъде крайно внимателна. Да е сигурна, че ще върви все направо и че никъде няма да се отклони. Да си набележи следващата цел, но само в непосредствена близост, видима по права линия.
Проблемът бе в това, че точно сега беше станало прекалено тъмно, за да вижда каквото и да било. Напипа кората на дървото пред себе си, с дълбоки вдлъбнатини по него. Може би беше червен дъб. Добре, така да бъде. Подскочи леко със здравия си крак… ох, как боли… още един подскок… сълзи рукнаха по страните й… подскок… още малко по-нататък… подскок… ето че можеш… подскок. Опря ръка о грапавата кора. Добре. А сега погледни право напред. Аха. Нещо сиво, заоблено и голямо се мержелееше напред. Може би бял дъб. Подскочи до него… агония… подскок… ох, няма ли някой да ми помогне отнякъде… подскок… колко дълго ще трае тази мъка… подскок… вече не е чак толкова далеч… подскок. Ето. Пак се подпря на следващата нарязана кора.
И отново го повтори.
И отново.
И отново. И отново. И отново.
— Какво е това? — попита Деймън настоятелно. Влачеше Шиничи със себе си след като пак излязоха от колата, но без да сваля от него възпиращата мрежа кекай, без да изпуска от очи лисицата. Вече не му вярваше… хм, всъщност въобще не му се доверяваше. — Какво има зад бариерата? — повтори Деймън, още по-грубо, като пристегна примката около шията на китсуне.