— Нашата малка хижа… за Мисао и мен.
— Нали няма да се окаже някакъв капан?
— Ако така си мислиш, чудесно! Тогава ще отида сам… — Шиничи най-после се беше преобразил като наполовина лисица, наполовина човек: с черна коса до кръста, само по краищата с рубинено червени кичури, като че ли косата му бе обгърната от пламъци. Зад гърба му се поклащаше копринено мека опашка със същия цвят, а от главата му стърчаха две копринено фини, но силно щръкнали пурпурно–червени уши.
От естетическа гледна точка Деймън одобряваше вида му, но по-важно бе, че сега имаше под ръка много удобна дръжка за хващане. Веднага сграбчи опашката на Шиничи и я изви силно.
— Ох! Престани!
— Ще престана само ако си върна Елена — освен ако ти съзнателно не си я скрил някъде. Ако е наранена, ще се докопам до този, който е виновен, и ще го накълцам на късчета. Животът му ще е свършен.
— И няма значение кой ще е той?
— Не, няма никакво значение.
Шиничи леко потръпна.
— Студено ли ти е?
— … само… се възхищавам от решителността ти. — Последва още по-силно спонтанно изтръпване. Почти цялото му тяло се разтресе. Да не би от смях?
— Но за доброто на Елена ще го запазя жив. Само че ще живее в непрекъсната агония. — Деймън още по-силно усука опашката му. — Хайде, мърдай!
Шиничи направи още една крачка и пред тях се появи една очарователна хижа, отпред със застлана с чакъл алея за автомобили, водеща между пълзящи растения към верандата.
Възхитителна гледка.
Дори когато болката й се усили, Елена не изгуби надежда. Нямаше значение накъде точно ще продължи, все някога трябваше да се измъкне от гората. Почвата тук беше здрава — нямаше никакви следи от свлачища или нанадолнища. Явно не напредваше към потока. Беше поела към пътя. Можеше да се обзаложи за това.
Фиксира погледа си към по-отдалеченото дърво с гладка кора. Надяваше се да се добере до него и едва не забрави временно за болката, щом в нея пропълзя нов полъх на надеждата и усещане за някаква сигурност.
Опря се на масивното дърво с цвят на пепел, с обелена кора. Отпочина си малко, както бе подпряна на дървото, когато нещо отново я разтревожи. Кракът, висящ във въздуха, докато се бе подпряла на дървото и на патерицата. Защо не я прониза пак жестоката болка, когато кракът й се заклати и се удари в дървото? При всички други дървета, където бе спирала да си отдъхва, ставаше точно така. Отдръпна се леко от дървото и сякаш знаеше, че е важно, събра цялата си Сила, като я остави да избухне като сноп от бяла светлина.
В дървото зееше огромна дупка. Пред нея се намираше същото онова дърво, от което бе потеглила.
За миг Елена замря, останала съвсем вцепенена, като прахосваше скъпоценната си Сила, за да поддържа светлината. Може би все пак беше някакво различно дърво…
Не. Беше се озовала от другата му страна, но иначе си беше съвсем същото дърво. Онова, за което се бе закачил кичур от косата й. Със светлосива кора. А тази засъхнала кръв тук беше с отпечатък от нейната ръка. По-надолу пък се напипваше следата, останала от окървавения й крак. Следата бе още прясна.
Заобиколи го и излезе точно зад дървото.
— Нееееееееееееееее!
Това бе първият звук, изтръгнал се от гърлото й откакто бе паднала от ферарито. През цялото време досега бе понасяла болките мълчаливо, само с охкания и въздишки, но без нито една ругатня, без нито един писък. А сега й се искаше и да ругае, и да крещи.
Може би все пак не беше същото дърво.
— Нееееееееееее, неееееееееееее, нееееееееееее!
Може би Силата ще се върне и ще се убеди, че просто халюцинира…
Не, не, не, не, не, не!
Не беше възможно…
Нееееееее!
Патерицата се изплъзна изпод ръката й. Толкова дълбоко се бе впила под мишницата й, че болката си съперничеше с другите й болки. Всичко вече я болеше. Но най-зле беше умът й. Представяше си съзнанието си като някаква топка, като онези прозрачните, стъклените, дето ги подаряваха по Коледа, със снежинки вътре, които блестят при разклащане. Само че това кълбо имаше отвътре дървета от всички страни. От горе до долу, от едната до другата страна, навсякъде дървета, всичките насочени към средата. А самата тя лутаща се из това самотно кълбо… и независимо накъде ще върви, ще попада на още дървета, защото само това имаше в този свят, в който се бе озовала.