Като кошмар, само че толкова приличащ на реален.
Тогава се досети, че тези дървета притежават свой разум. Както малките пълзящи ластуни, така и цялата растителност наоколо. Ето, сега този разум изтръгна патерицата изпод мишницата й. Патерицата се заклатушка наоколо, сякаш бе предавана от ръка на ръка от някакви много дребни невидими човечета. Пресегна се и едва успя да хване края й.
Не помнеше да е падала на земята, но ето че лежеше върху нея. И пак вдъхна миризмата, онази сладникавата, на борова смола. И пак тези пълзящи израстъци започнаха да я опипват, да я вкусват. С деликатните си фини докосвания те се засукваха в косата й до такава степен, че тя не можеше повече да повдигне глава. После ги усети надолу по цялото си тяло, по рамото, по раненото коляно. Не че това сега имаше кой знае какво значение.
Тя стисна очи, тялото й се разтърси от ридания. Пипалата се протегнаха към ранения й крак и тя инстинктивно се отдръпна. За миг болката я пробуди. Трябва да се добера до Мат, помисли си, ала в следващия миг мисълта й се замъгли. Сладникавата миризма на смола оставаше. Израстъците пропълзяха към надигащите й се гърди, обвиха корема й.
И тогава започнаха да я стягат.
Когато Елена осъзна опасността, те вече бяха започнали да я задушават. Не можеше да повдига гръдния си кош. Ако издишваше, те още повече стягаха обръчите си, действайки всичките заедно. Всичките толкова дребнички израстъци всъщност чудесно заместваха една гигантска анаконда или друга змия–удушвач.
Не можеше да се откъсне от тях. Стесняваха обръчите си, като бяха едновременно корави и еластични, та дори и с ноктите си не можеше да ги съдере. Тя впи длани в кожата си и се напрегна с все сили да ги махне от себе си, ала накрая успя да изтръгне само една ивица от тях, която се разлюля във въздуха.
Останалите пълзящи израстъци се стегнаха още по-силно.
Сега трябваше да се бори с тях, за да може да си поеме дъх. Израстъците деликатно се докоснаха до устните й, запълзяха по лицето й като множество от дребнички кобри, а после внезапно я заблъскаха по цялата й глава.
Ще умра.
Обзе я дълбока мъка. Беше й даден шанс за втори живот — трети, ако се брои и животът й като вампир — а нищо не бе постигнала. Нищо, освен да преследва собственото си удоволствие. И сега Фелс Чърч беше заплашен, Мат беше изложен на огромна опасност, ала тя не само че не можеше да му се притече на помощ, ами трябваше да се предаде и да умре точно тук.
Какво ще е най-разумно да стори? Нещо спиритично? Да се примири и да се сдружи със злото, като се надява по-късно да има шанс да го победи? Може би. Или може би само трябваше да потърси помощ от някого.
Липсата на въздух я замая. Никога не бе вярвала, че Деймън ще я подложи на подобно изпитание, че ще позволи тя да бъде убита. Само преди броени дни го беше защитила пред Стефан.
Деймън и малахът. Може би тя беше неговото жертвоприношение пред силите на злото. Те със сигурност са поискали много от него.
Или пък той просто иска да я накара да го моли за помощ. Може би сега се крие в мрака някъде съвсем наблизо, вторачен в нея, докато чака тя да прошепне: „Моля те“.
Опита се да възпламени последния остатък от своята Сила. Оказа се почти изчерпана, но тя продължи да се опитва, както се драска многократно кибритена клечка, която упорито отказва да пламне.
Сега си представяше как пламъкът ще проникне през челото й. За да влезе в главата й. Вътре. Точно там.
Веднага.
Въпреки ужасната агония, макар че едва си поемаше дъх, тя си повтаряше мислено: Бони, Бони, чуй ме.
Никакъв отговор.
Бони, Мат е на поляната в гората в Олд Уд. Може да кърви или да му трябва друга помощ. Потърси го. Намери го. В моята кола.
Не се тревожи за мен. За мен вече е прекалено късно. Намери Мат.
И това е всичко, което мога да кажа, уморено си помисли Елена. Оставаше й само смътното, натъжаващо интуитивно усещане, че Бони няма да успее да я чуе. Дробовете й щяха да се пръснат. Ужасен начин да се умре. Трябваше да може поне още веднъж да си поеме дъх, макар че после вече нямаше да може да диша…
Върви по дяволите, Деймън, каза си тя, след което концентрира всичките си мисли, цялото си съзнание само върху спомените си със Стефан. Върху чувството, че сега Стефан я държи в прегръдките си, а той й се усмихва и нежно я докосва.