Благоприличието, което той някак си успяваше да поддържа неопетнено…
Стефан… обичам те…
Винаги ще те обичам…
Обичам те…
Обичам…
28
Мат нямаше представа кое време беше, но под дърветата цареше непрогледен мрак. Лежеше настрани в новата кола на Елена, сякаш бе захвърлен от някого и напълно забравен. Цялото тяло го болеше.
Ала този път, щом се пробуди, веднага го прониза мисълта за Елена. Не съзря никъде бялата й камизола, извика името й, отначало тихо, а после се развика с все сила. От никъде никакъв отговор.
Запроправя си път през поляната на четири крака. Деймън явно бе изчезнал нейде и това му вдъхна искрица надежда и капчица смелост, озарили като спасителен пристанищен фар мозъка му. Намери захвърлената риза Пенделтън, ала ужасно изпомачкана. Но никъде наблизо не се натъкна на нежното топло тяло, което издирваше по поляната. И накрая сърцето му сякаш се свлече в петите му.
Тогава си припомни за ягуара, останал зад гърба му. Затърси трескаво ключовете в джобовете си, но се оказаха празни. Накрая откри неочаквано ключовете в гнездото за запалването.
Преживя още един агонизиращ момент, когато колата отначало отказа да запали. После пък се сепна от ярко светналите фарове. За малко остана озадачен зад волана, докато се чудеше накъде да завърти колата, но така, че да е сигурно, че няма да прегази Елена, ако е останала просната някъде по поляната наблизо. Отново се разрови забързано в жабката, като изхвърли на седалката ръководствата за колата и някакви слънчеви очила. Попадна и на пръстен с лапис лазули. Някой бе оставил тук резервен пръстен, просто така, за всеки случай. Постави го на пръста си. Чудесно му пасна.
Най-после пръстите му напипаха едно фенерче. Сега можеше да претърси поляната много по-грижливо, точно както искаше.
Но никъде нямаше и следа от Елена.
Нито от ферарито.
Деймън ги бе отвел някъде: и Елена, и ферарито.
Добре, тогава ще ги проследи. Но за тази цел трябваше да изостави колата на Елена, но вече бе виждал какво могат да сторят тези чудовища на автомобилите.
Трябваше да внимава и с фенерчето. Колко още щяха да издържат батериите му?
За всеки случай се опита да се свърже с Бони на мобилния й телефон, после и на домашния й телефон, а накрая набра и номера на телефона в пансиона. По дяволите, нямаше никакъв сигнал, макар че според изписаното на дисплея би трябвало да има. Всъщност излишно бе да си задава повече въпроси — това тук бе Олд Уд, по дяволите, така че подобни смущения бяха нещо обичайно. Дори не си зададе въпроса защо позвъни първо на Бони, а не на Мередит, което вероятно беше по-разумно.
Лесно откри следите от ферарито. Деймън е профучал оттук като Батман с батмобила си. Мат се усмихна мрачно, като довърши мислено изречението.
А после Деймън вероятно е напуснал Олд Уд. Това беше лесно за отгатване, защото бе ясно, че или Деймън се е движил неконтролируемо бързо или Елена се е съпротивлявала, защото Мат попадна на множество следи, предимно по завоите, където следите от гумите ясно се виждаха върху меката почва край пътя.
Младежът внимаваше особено много да не настъпва следите, понеже можеха да послужат за по-късно. Не бе сигурен дали по някое време няма да се наложи да се върне обратно тук, за да поеме по друга следа. Освен това се стараеше да не обръща внимание на нощните шумове наоколо. Знаеше, че някъде там се спотайва някой и друг малах, но не искаше да мисли за това.
През цялото това време Мат нито веднъж не се запита защо върши всичко това, защо съзнателно се натиква сред опасностите, вместо само да се опита да изчезне от Олд Уд с ягуара. В края на краищата не на него Стефан бе поръчал да бъде бодигард на Елена.
Но пък не можеше да се вярва на думите на Деймън, каза си Мат.
И освен това — ами, той винаги се беше грижил за Елена и я бе държал под око, дори още преди първата им среща. Може да беше тромав, бавен и слаб в сравнение със сегашните врагове тук, в тази гора, но поне никога нямаше да се откаже от опитите да й помогне.
Вече бе станало непрогледно тъмно, като в каца с катран. Здрачът бе отстъпил пред непрогледния мрак. Ако вдигнеше очи към небето, Мат би могъл да види звездите и облаците — със заплашително надвисналите от двете страни дървета.