Тръгна към края на пътя. От дясно скоро трябваше да се покаже къщата на семейство Дънстан. Ще ги попита дали са видели…
Кръв.
В първите мигове му хрумнаха някакви други, смешни обяснения, като дали не е разлята червена боя. Но лъчът на фенерчето му показа червеникавокафяви петна отстрани на пътя точно след острия завой. Това там на пътя действително беше кръв. И то не малко.
Като внимаваше да не стъпва върху петната, а само да обхожда всичко наоколо с лъча на фенерчето, Мат започна да се досеща какво може да се е случило.
Елена е скочила.
Или Деймън я е изблъскал от колата по време на движение — само че това нямаше смисъл, след като той бе преодолял толкова трудности, за да се добере до нея. Разбира се, не бе изключено Деймън да е пил от кръвта й докато се задоволи — пръстите на Мат неволно опипаха разранената му шия — но защо тогава изобщо я бе качил в колата?
За да я убие, като я изхвърли навън?
Доста глупав начин да го направи, но може би Деймън е разчитал малките му горски любимци да се погрижат за трупа й.
Възможно е, но не е много вероятно.
Какво тогава може да е станало?
Къщата на семейство Дънстан се показа отстрани на пътя, но не се виждаше ясно в мрака. Възможно ли е Елена да е изскочила от ферарито точно когато колата е взимала онзи остър завой? За подобно нещо бяха нужни смелост и логичен ум, както и невероятна вяра в чистия късмет, че няма да се убие.
Фенерчето на Мат бавно проследяваше изпомачканите рододендрони в непосредствена близост до пътя.
Мили боже, това е направила! Скочила е и се е опитала да се претърколи. Господи, извадила е невероятен късмет, ако не си е строшила врата. Но е продължила да се търкаля, като се е опитвала да сграбчи някой от корените и пълзящите растения, за да се спре. Сигурно заради това са били изтръгнати.
В гърдите на Мат се надигна въодушевление. Беше успял да се справи. Откри следите на Елена. Сега можеше да си представя падането на Елена така ясно, все едно че е бил очевидец.
Но тя се е спънала в корена на това дърво, каза си той, докато продължаваше да оглежда следите й. Сигурно е било болезнено за нея. А след това е паднала и се е затъркаляла, което вероятно е било агонизираща мъка. Затова тук има толкова от нейната кръв. Накрая отново се е озовала в храстите.
А после какво? Нямаше повече следи от нея по рододендроните наоколо. Какво може да е станало тук? Дали Деймън не се е върнал веднага с ферарито си на заден ход, за да я прибере отново?
Не, реши младежът, след като внимателно изследва всичко по земята наоколо. Тук имаше само един вид стъпки и те принадлежаха на Елена. Елена се е добрала до тук — само за да падне още веднъж, вероятно заради нараняването си. После отново се е опитала да се изправи, но сега следите ставаха по-странни, защото от едната страна имаше нормални отпечатъци от обувката й, а от другата страна — много по-малки вдлъбнатини.
Патерица. Намерила е някаква патерица. Да, а това тук е следата, където си е влачила крака. Стигнала е до това дърво, после го е заобиколила — или по-скоро е подскачала на един крак, поне така изглеждаше следата. И накрая се е насочила към къщата на семейство Дънстан.
Умно момиче. Вероятно е изглеждала променена до неузнаваемост, пък и кой би забелязал някаква прилика между нея и някогашната красавица, прочутата Елена Гилбърт? Може да е заприличала на братовчедка си от Филаделфия.
Изминала е една, две, три… осем стъпки — и ето че се показа къщата на семейство Дънстан. Мат видя светлините в прозорците, долови мириса на конете в обора отзад. Развълнуван, пробяга остатъка от пътя — като на няколко пъти се препъна и падна, което не подейства никак добре на тялото му, сковано от болките, но все пак се добра до лампата на задната веранда. Семейство Дънстан не бяха от хората, които държаха да имат и предна веранда.
Щом стигна до вратата, заудря като побеснял. Най-после я беше намерил. Беше намерил Елена!
Стори му се, че изтече много време, преди вратата да се открехне. Докато си мислеше за нея, Мат машинално напъха върха на обувката си в цепнатината. Да, добре е, че сте предпазливи. Не сте от онези, дето ще пуснат вътре някой вампир, след като сте видели едно момиче, обляно в кръв.
— Да? Какво искаш?
— Това съм аз, Мат Хъникът — заговори той на едното око, едва надзъртащо през цепнатината. — Дошъл съм за Ел… за момичето.
— За какво момиче ми говориш? — грубо попита гласът.