— Вижте какво, не искам да ви тревожа. Това съм аз — Джейк ме познава от училище. И Кристин ме познава. Дошъл съм да помогна.
Нещо в искрения му тон сякаш докосна някаква струна в душата на човека зад вратата и тя се отвори. Отвътре се показа едър чернокос и небръснат мъж, само по потник. Зад него, откъм всекидневната, надничаше висока мършава жена с изпито лице. Изглеждаше разплакана. А зад двамата възрастни се появи Джейк, който учеше в по-горния клас от Мат в гимназията „Робърт Е. Лий“.
— Джейк — обърна се Мат направо към него, но не получи отговор, а само глупав и измъчен поглед.
— Какво не е наред? — попита Мат тревожно, ужасен и объркан. — Преди малко тук е дошло едно момиче — било е ранено — но… но… вие я пуснахте вътре, нали?
— Никакво момиче не е идвало — отвърна господин Дънстан равнодушно.
— Трябва да е дошло. Проследих стъпките й — оставила е кървави следи, разбирате ли, които стигат почти до вратата ви. — Мат не искаше да му даде време да се замисли. Кой знае защо му се стори, че ако им разкаже фактите по-бързо, те по-бързо ще доведат Елена.
— Още неприятности — обади се Джейк, с притъпен глас, напълно отговарящ на изражението му.
Госпожа Дънстан изглеждаше по-благосклонна и изпълнена със съчувствие.
— Чухме някакъв глас навън в нощта, но като погледнахме, там нямаше никой. Пък и ние си имаме предостатъчно грижи.
Точно тогава, като по поръчка, Кристин връхлетя във всекидневната. Мат я зяпна, обзет от чувството, че вече бе виждал нещо подобно. Кристин бе облечена досущ като Тами Брайс. Беше си срязала джинсите тъй късо, че от тях на практика почти нищо не бе останало. Над тях беше с горнището на бикините й — но Мат побърза да отвърне погледа си — с две големи дупки, точно където Тами имаше две кръгли парчета картон. И беше намазана с някакво бляскаво лепило.
Господи! Тя беше само на… на колко, на дванайсет? Или може би на тринайсет? Как бе възможно да се промени така?
Но в следващия момент цялото й тяло завибрира от шока. Кристин се лепна към него и започна да му гука:
— Мат Хъни–бът! Дошъл си да ме видиш!
Мат си пое дъх, за да превъзмогне изненадата. Мат Хъни–бът. Не можеше да знае това. Та тя дори не учеше в едно и също училище с Тами. И защо е трябвало Тами да й се обажда — и да й казва нещо подобно?
Той поклати глава, сякаш по този начин умът му щеше да се проясни. После погледна към госпожа Дънстан, която му се струваше най-любезна.
— Мога ли да използвам телефона? — попита. — Трябва да се… наистина трябва спешно да се обадя на няколко души.
— Телефонът не работи от вчера — осведоми го сърдито господин Дънстан вместо съпругата си. Не се опита да отдръпне Кристин от Мат, което беше много странно, защото си личеше, че и без това е ядосан. — Може би заради паднало дърво. А сам знаеш, че мобилните телефони тук не работят.
— Но… — Мислите на Мат запрепускаха трескаво. — Наистина ли сте сигурни, че тук не е идвало да потърси помощ едно младо момиче? Кълна се, че не съм този, който я е наранил. Кълна се, че искам само да й помогна.
— Мат Хъни–бът? Направих си татуировка, специално за теб. — Все още притисната зад гърба му, Кристин му протегна лявата си ръка. Мат се вгледа ужасен в ръката й. Очевидно бе използвала игла или карфица, за да пробие дупките в лявата си предмишница, а после бе взела перо, за да добави тъмносиня боя. Беше като татуировките на затворниците, само че изпълнена от едно дете. Виждаха се криволичещи букви МАТ.
Нищо чудно, че не искаха да ме пуснат вътре, досети се Мат, все още смаян. Сега Кристин обви и двете си ръце около кръста му, като го стисна тъй яко, че той дъх не можа да си поеме. Тя се надигна на пръсти, за да му нашепне на ухото нещо забързано. Все мръсни думи, точно каквито бе наговорила Тами преди това.
Погледна към госпожа Дънстан.
— Честно казано, не съм виждал Кристин от — може би около една година. Видяхме се на края на годишния бал, като Кристин ми помогна за понито, но…
Госпожа Дънстан бавно кимна.
— Вината не е твоя. Тя се държи по същия начин и с Джейк. Със собствения си брат. А напоследък — и с баща си. Но ще ти кажа истината: ние никога не сме виждали друго момиче. Днес никой преди теб не е почукал на вратата ни.
— Добре. — Очите на Мат се насълзиха. Мозъкът му, зает отначало само с грижите за собственото му оцеляване, му подсказа да не спори, да си пести дъха. Казваше му: „Кристин… наистина не мога да дишам…“.