Той се ужаси, докато си представяше как се е влачила из гората в сферата, как е изтичала кръвта й, как е влачила левия си крак като ранено животно… Косата й, просмукана с пот и кал, се бе разпиляла по лицето й. И не беше на себе си, в буквалния смисъл на думата, изпаднала в делириум, говореше на хора, които не бяха там.
И беше започнала да посинява.
Бе успяла да изтръгне един пълзящ израстък. Деймън отскубна цели шепи от тях, като ги късаше настървено от земята, докато се опитваха да се усучат около китките му. Елена бе поела дълбоко дъх, малко преди смъртоносното задушаване, но сега не беше в съзнание.
Това не беше онази Елена, която помнеше. Когато я вдигна, не усети съпротива, нито покорство, нищо. Тя не го познаваше. Беше в несвяст от треската, изтощението, болките, но в един момент, когато наполовина се върна в съзнание, целуна ръката му въпреки че над лицето й падна сплъстената, разрошена коса, докато му шепнеше в унес: „Мат… намери… Мат.“ Не знаеше кой е той — едва ли си спомняше дори коя е самата тя, но се тревожеше за приятеля си. От целувката й ръката му изтръпна като от допир до нагорещено желязо и тъй като следеше съзнанието й, той се опита да отклони агонията, която я измъчваше — някъде надалеч — в нощта, към себе си.
Извърна се към Шиничи. Гласът му шибаше като леденостуден вятър:
— По-добре ще е да измислиш как да изцериш раните й — веднага.
Приятната хижа на Шиничи беше заобиколена от вечно зелени храсти, американски орехи и борове, същите като онези в сферата. Шиничи разбърка огъня и той се разгоря във виолетово и зелено.
— Тази вода ей сега ще заври. Направи й чай с това. — Подаде на Деймън почерняла плоска манерка, която някога е била красива сребърна вещ, а сега бе силно очукана. Връчи му и един чайник с някакви начупени листа в него и други неприятно изглеждащи съставки на дъното. — Погрижи се отварата да запълни три четвърти от купата. Като я изпие, тя ще заспи, а щом се събуди, ще бъде почти напълно излекувана.
Сръга с лакът Деймън в ребрата.
— Или можеш да й дадеш да отпие няколко глътки — да я излекуваш само донякъде, за да разбере, че от теб зависи дали ще й дадеш още… или не. Сещаш се, ще зависи доколко ще е покорна…
Деймън не каза нищо, но се извърна настрани. Защото, каза си той, ако го погледна, ще го убия. А може пак да ми потрябва.
— Ако наистина искаш да ускориш лечението й, добави малко от собствената си кръв. Някои предпочитат да го правят по този начин — добави Шиничи, като от прекалена възбуда заговори забързано. — Виж колко болка може да понесе един човек, а когато започне да умира, можеш да го захраниш с този чай и кръв и да започнеш отново… ако те помни от последния път — което рядко се случва. Хората обикновено са готови да преживеят много повече болка, само и само за да имат шанс да се преборят с теб… — изкиска се той, а Деймън си помисли, че говори като луд.
Но замря, като се обърна рязко към Шиничи. Сега Шиничи се бе преобразил в блестящо до заслепяване подобие на себе си, разпръсквайки лъчи като огнени езици, подобни на слънчеви изригвания. Деймън едва не ослепя. Знаеше, че тъкмо това е било намерението на Шиничи. Деймън здраво стисна сребърната манерка, сякаш се вкопчваше в здравия разум.
А може би наистина и той полудяваше. Имаше празно петно в паметта си — а сетне внезапно нахлуха спомените как се опитваше да намери Елена… или Шиничи. Защото Елена изведнъж изчезна някъде, далеч от него, което можеше да е единствено по вина на китсуне.
— Тук има ли баня? — обърна се Деймън към Шиничи.
— Тук има всичко, каквото си пожелаеш. Само трябва да решиш, преди да отвориш една врата, като я отключиш с този ключ. А сега — Шиничи се протегна, златистите му очи оставаха полузатворени. Прокара лениво ръка през блестящата си черна коса, с пламъци по краищата. — А сега мисля да се оттегля, за да подремна под някой храсталак.
— Само това ли правиш? — Деймън не се опита да прикрие горчивия сарказъм в язвителната си интонация.
— И се забавлявам с Мисао. И се боря с нея. Ходя и по турнири. Те са… ами, трябва да дойдеш и да се убедиш колко са вълнуващи.
— Никъде няма да ходя. — Деймън изобщо не се интересуваше от забавленията на тази лисица и сестра му.
Шиничи се пресегна и отне от огнището миниатюрния котел, в който водата вече кипеше. Изля кипналата вода върху сместа от кора от дърво, листа и други съставки, струпани на дъното на очукания чайник.